Ришел Мийд - Духовна връзка

На тази церемония не присъстваха морои, с изключение на малцината, поканени като гости от новите дипломанти. Всички останали бяха дампири: или вече утвърдени пазители, или бъдещи пазители като мен. Гостите седяха отзад, а старшите пазители — отпред, близо до сцената. Съучениците ми и аз стояхме изправени през цялото време — вероятно последното ни изпитание за издръжливост.

Нямах нищо против. Бях съблякла изпокъсаните си и мръсни дрехи и се бях преоблякла в семпли черни панталони и пуловер — облекло, което ми се струваше елегантно и в същото време подходящо за тържествения случай. Атмосферата в залата бе изпълнена с напрежение, всички лица изразяваха смесица от радост от успеха ни, но също и притеснение от новото ни и смъртоносно поприще, което ни очакваше в света. Наблюдавах с грейнали очи, докато извикваха имената на приятелите ми, изненадана и впечатлена от резултатите на мнозина.

Еди Кастъл, близък приятел, имаше отлична оценка на изпитанието за защита на морой. Не можах да сдържа усмивката си, докато гледах как го татуират.

— Чудя се как е превел своя морой през моста — промърморих тихо. Еди беше доста съобразителен.

Мередит, една от приятелките ми, която стоеше до мен, ме погледна озадачено.

— За какво говориш? — попита също толкова тихо.

— Когато ни преследваха по моста. Моят морой беше Даниъл. — Тя продължаваше да се взира неразбиращо в мен и аз поясних: — И когато от двете му страни дебнеха стригои.

— Аз прекосих моста — прошепна Мередит, — но преследваха само мен. Моят изпит с морой беше да го преведа през лабиринта.

Кръвнишкият поглед, който ни метна една съученичка, застанала наблизо, ни накара да млъкнем. Намръщих се. Може би не бях единствената, за която изпитите са били като в мъгла. Мередит явно също е била доста шашната и бъркаше нещата.

Когато съобщиха името ми, чух няколко ахвания, докато Албърта четеше резултатите ми. Бяха най-високите в класа. Бях доволна, че не прочетоха и оценките ми по другите предмети. Те щяха да помрачат днешното ми блестящо представяне. Винаги съм била добра в часовете по бойна техника, но математиката и историята… е, по тези предмети не ме биваше, особено след като май постоянно напусках и се връщах в училище.

Косата ми бе стегната на кок, като всеки немирен кичур бе прибран грижливо и придържан с фиби, за да не пречи на работата на татуировчика. Наведох се напред, за да открия още по-добре тила си, и го чух как изръмжа от изненада. Тъй като отзад вратът ми бе покрит със знаци, му се налагаше да прояви изобретателност. Обикновено новите пазители имат чисти вратове. Обаче този тип беше доста добър в работата си, защото успя много елегантно да впише клетвения знак в средата на тила ми. Клетвеният знак приличаше на дълго разтеглено S, с вълнисти краища. Той го смести между мълниите ми , като новият знак се обви около тях, все едно в прегръдка. Процесът бе доста болезнен, но докато траеше, запазих лицето си безизразно и дори не трепнах. Когато свърши, той ми показа резултата в огледалото, преди да сложи превръзка, за да не се замърси раната.

След това се присъединих отново към съучениците си, за да наблюдавам как останалите получават татуировките си. Това означаваше да остана права още два часа, но нямах нищо против. Все още бях замаяна от преживяното днес. Вече бях пазител. Истински, действащ пазител. Но тази мисъл пораждаше и въпроси. Какво ще стане сега? Дали резултатите ми са достатъчни, за да изтрият от досието ми лошото поведение? Дали ще бъда пазител на Лиса? Какво ще правя с Виктор? Ами Дмитрий?

Размърдах се неловко, когато напълно осъзнах значението на церемонията по случай дипломирането ми като пазител. Ставаше дума за мен — за остатъка от живота ми. Училището бе свършило. Повече нямаше да има учители, които да следят всяко мое движение или да ме поправят, когато греша. Оттук нататък аз трябваше да взимам всички решения, когато защитавах някого. Мороите и по-младите дампири ще гледат на мен като на авторитет, на когото могат да се доверят. И повече нямаше да имам привилегията в един момент да упражнявам поредната бойна схватка, а в следващия да се изтягам в стаята си. Вече нямаше да има точно определени учебни часове. През цялото време ще бъда на служба. Мисълта беше доста обезсърчаваща, напрежението — твърде голямо. Винаги досега съм си представяла дипломирането като свобода. Сега не бях толкова сигурна. Какъв щеше да бъде животът ми занапред? Кой ще го реши? И как ще се добера до Виктор, ако ме разпределят да пазя някой друг, а не Лиса?