Ришел Мийд: Духовна връзка

Той оказа известна съпротива, когато трябваше да стъпи на моста, но аз използвах най-убедителния си и спокоен тон, за да го накарам да тръгне пред мен. Очевидно изпитната комисия проверяваше не само бойните, но и психологическите умения на кандидата за пазител. По петите ни следваха пазители, които изпълняваха ролята на приближаващи стригои.

Даниъл стъпи на моста, а аз го закрих, като не спирах да го увещавам, че всичко ще е наред. Всичките ми сетива бяха изострени до краен предел. Мостът силно се залюля, което означаваше, че преследвачите ни също са на него. Погледнах назад и видях трима „стригои“, които идваха след нас. Пазителите, които изпълняваха ролите им, се справяха удивително добре — движеха се с ловкостта и скоростта на истински стригои. Щяха да ни настигнат, ако не се размърдаме.

— Справяш се страхотно — уверих Даниъл. Беше ми трудно да налучкам най-подходящата интонация. Крясъците само щяха да изплашат и объркат истинския морой. А ако говориш прекалено нежно, ще реши, че заплахата не е сериозна. — Зная, че можеш да се движиш по-бързо. Не трябва да ни настигнат, а вече наближават. Зная, че можеш да се справиш. Хайде!

Трябва да съм минала успешно частта, свързана с убеждаването, защото той наистина ускори крачка — не достатъчно, за да увеличим разстоянието между нас и преследвачите, но все пак беше добро начало. Мостът отново се разклати. Даниъл изскимтя убедително и замръзна, вкопчен здраво във въжетата от двете страни. Пред него видях друг пазител-стригой, който ни чакаше в отсрещния край на моста. Доколкото си спомнях, името му беше Рандъл, също от новите инструктори. Аз бях застанала между него и групата зад гърба ми. Но Рандъл не помръдваше. Чакаше ни до първата дъска на моста, разклати я и ни затрудни още повече.

— Продължавай да вървиш — настоях аз, докато мислите ми бясно препускаха. — Можеш да го направиш.

— Но там има стригой! Ние сме в капан! — възкликна Даниъл.

— Не се тревожи. Аз ще се оправя с него. Ти само се движи.

Този път гласът ми прозвуча доста напрегнато и Даниъл се запромъква напред, пришпорен от заповедта ми. Следващите моменти изискваха изключителна прецизност и съгласуваност на действията ми. Трябваше да наблюдавам „стригоите“ от двете страни и да подканям Даниъл да върви, докато в същото време следя къде точно се намираме върху моста.

— Клекни и застани на четири крака! Веднага! Бързо! — наредих аз, когато изминахме почти три четвърти от разстоянието.

Той се подчини и спря. Аз тутакси коленичих и продължих да говоря приглушено.

— Сега ще ти се разкрещя. Не ми обръщай внимание. — Сетне възкликнах на висок глас, за да ме чуят преследвачите ни: — Какво правиш? Сега не можем да спираме!

Даниъл не помръдна и аз заговорих отново, този път по-тихо:

— Добре. Виждаш ли къде въжетата свързват дъските към перилата? Хвани се за тях. Стискай колкото можеш по-здраво и не се пускай, каквото и да стане. Ако се налага, увий ги около ръцете си. Направи го сега!

Той се подчини. Минутите течаха и не биваше да губя нито секунда. С едно движение, все още наведена, се извъртях и отрязах въжетата с ножа, който ми дадоха заедно със сребърния кол. Слава Богу, че беше остър. Пазителите, които провеждаха изпитите, си знаеха работата. Той не преряза веднага въжетата, но все пак достатъчно бързо, така че „стригоите“ от другата страна да нямат време да реагират.

Въжетата се скъсаха точно когато отново напомнях на Даниъл да не ги пуска. Двете половини на моста се залюляха към страните на дървеното скеле, поднесени от тежестта на стъпилите върху тях. Е, нашата половина се разклати яко. Но ние бяхме подготвени, докато тримата преследвачи зад нас не бяха. Двама паднаха. Единият едва успя да се улови за дъската, но тя му се изплъзна, преди да я хване по-здраво. Всъщност истинската височина беше метър и осемдесет, но ми бяха казали да я смятам за петнадесет метра и половина. Ако бяхме паднали от толкова високо, и двамата с Даниъл щяхме да сме мъртви.

Но напук на всичко той все още се държеше за въжето. Аз също висях и в мига, в който въжето и дървото се опряха в скелето, започнах да се катеря по него като по стълба. Не беше лесно да се изкачвам над Даниъл, но се справих, което ми даде още една възможност да му кажа да не се пуска. Рандъл, който ни чакаше отпред, не беше паднал. Когато срязах моста, той беше стъпил върху него и действието ми го изненада. Рандъл бе изгубил равновесие, но бързо го възстанови. В момента се полюшваше заедно с въжето, докато се опитваше да се изкачи до неподвижните дъски над него. Беше много по-близо до тях от мен, но аз го сграбчих за крака и го спрях. Дръпнах го към себе си. Той успя да се задържи на моста и двамата се сбихме. Знаех, че навярно няма да успея да го съборя, но все повече го притисках. Най-сетне пуснах ножа, който държах, и измъкнах кола от колана си — още едно поредно изпитание за умението ми да пазя равновесие. Неудобната поза на Рандъл ми откри път към сърцето му и аз незабавно се възползвах.