Ришел Мийд: Духовна връзка

— Роуз, кълна се, понякога имам чувството, че всеки ден, прекаран с теб, е истинско изпитание за мен.

Но знаех, че в същото време ще се усмихне, а погледът му, изпълнен с гордост и подкрепа, с който ще ме възнагради, докато се запътвам към арената, ще е всичко, от което се нуждая, за да взема този изпит…

— Да не би да медитираш?

Отворих очи, сепната от гласа.

— Мамо? Какво правиш тук?

Пред мен стоеше майка ми Джанин Хатауей. Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от мен, но бе достатъчно борбена, за да се справи с някой два пъти по-висок от мен. Застрашителното изражение на загорялото й лице сякаш предизвикваше останалите да опитат късмета си. Усмихна ми се накриво и сложи ръка на кръста си.

— Наистина ли смяташе, че няма да дойда да те гледам?

— Не зная — признах, чувствайки известна вина, задето се бях усъмнила в нея. През годините двете не поддържахме много контакт и чак след последните събития — повечето от които лоши — започнахме да изграждаме наново отношенията си. През по-голямата част от времето все още не можех да определя чувствата си към нея. Люшках се между нуждата на малкото момиче от вечно отсъстващата му майка и естественото негодувание на една тийнейджърка, задето я бяха изоставили. Освен това не бях напълно сигурна, че съм простила и забравила онзи път, когато тя „случайно“ ме фрасна здравата с юмрук в лицето по време на тренировъчна схватка. — Предположих, че имаш по-важни неща за вършене.

— Нищо не може да ме накара да пропусна това. — Тя наклони глава към пейките, като отметна кестенявите си къдрици с червеникави оттенъци. — Нито пък баща ти.

— Какво?

Забързах към вратата и се взрях в насядалите по пейките. Заради най-различните препятствия не можех да виждам добре, но и това, което се разкри пред очите ми, бе напълно достатъчно. Ето го и него: Ейб Мазур. Не беше трудно да го забележиш с черната брада и мустаци, както и изумрудено зеления шал, завързан с елегантна небрежност върху марковата риза. Дори мярнах златната обеца на ухото му. Сигурно се разтапяше в тази жега, но предположих, че е нужно нещо много повече от малко пот, за да го принуди да изневери на крещящия си моден вкус.

Ако връзката с майка ми досега е била съвсем бегла и повърхностна, то тази с баща ми си беше направо несъществуваща. Запознах се с него през май, но чак след като се върнах в Академията, узнах, че съм негова дъщеря. Всички дампири имат един родител морой и той беше моят. Все още не бях сигурна какви чувства изпитвам към него. Голяма част от личността му все още си оставаше загадка за мен, но се носеха доста слухове, че е замесен в нелегален бизнес. Освен това се говореше, че е от тези, които, без да се замислят, биха ти счупили капачката на коляното. Не се бях убедила лично в това, но не го намирах за изненадващо. В Русия го наричаха змей или дракон.

Докато се взирах сащисано в него, майка ми се приближи до мен.

— Той ще бъде щастлив, че дойде навреме — отбеляза тя. — Направил е голям залог дали ще се появиш. Заложил е на теб, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Изпъшках.

— Разбира се. Разбира се, че той е тайният букмейкър. Трябваше да се досетя още щом… — Ченето ми увисна. — С Ейдриън ли говори?

Да. До Ейб седеше Ейдриън Ивашков — така да се каже моето гадже. Ейдриън също беше морой от кралски произход — още един като Лиса, който владееше духа. Той беше луд по мен (и често само луд), откакто се запознахме, но за мен винаги е съществувал само Дмитрий. След провала ми в Русия аз се върнах и обещах на Ейдриън да дам шанс на връзката ни. За моя изненада нещата помежду ни бяха… добри. Дори страхотни. Той ми бе връчил писмено обяснение защо е разумно да излизам с него. Включваше неща като „ще се откажа от цигарите и ще пуша само в краен, много краен случай“ и „всяка седмица ще правя романтични изненади като: импровизиран пикник, рози или пътуване до Париж — е, не точно едно от тези неща, тъй като вече не са изненади“.

Да съм с него, не беше като да съм с Дмитрий, но предполагам, че две връзки никога не могат да са еднакви. В крайна сметка те бяха различни мъже. Понякога все още се събуждах с болка заради загубата на Дмитрий и нашата любов. Измъчвах се от проваления ми опит да го убия в Сибир и да го освободя от неживото му съществуване. Все пак това отчаяние не означаваше, че романтичният ми живот е приключил — макар че ми бе нужно известно време, за да го приема. Да продължа напред, ми беше трудно, но Ейдриън наистина ме правеше щастлива. О, да, засега това ми бе достатъчно.