Ришел Мийд: Духовна връзка

— Аз все още се надявам — заяви Лиса. Благодарение на връзката ни знаех, че е искрена. Това бе едно от прекрасните й качества — непоколебимата вяра и оптимизъм, които й помагаха да премине през най-ужасните изпитания. Те бяха в ярък контраст с цинизма, обзел ме напоследък. — Освен това ти донесох нещо, което днес може да ти помогне.

Тя спря, бръкна в джоба на джинсите си и извади малък сребърен пръстен, обсипан с дребни камъни, които приличаха на оливин. Нямах нужда от връзката, за да разбера какво е това.

— О, Лис… не зная. Не искам никакво, хм, нечестно предимство.

Лиса завъртя очи.

— Зная защо се притесняваш да го вземеш. Този е наред, кълна се.

Пръстенът, който ми даваше, беше омагьосан с рядък вид магия, която тя владееше. Всички морои контролираха един от петте елемента: земя, въздух, вода, огън или дух. Духът бе най-редкият — толкова рядък, че през вековете е бил забравен. Едва напоследък се появиха Лиса и още неколцина други, които го владееха. За разлика от останалите елементи, които по природа бяха физически, духът бе свързан със съзнанието и всякакви видове психически феномени. Все още никой не го разбираше напълно.

Да прави магии с духа бе нещо, което Лиса бе започнала да експериментира едва напоследък — и не беше много добра. При използването на духа най-силна бе дарбата й да лекува и затова тя продължаваше да се опитва да прави лечебни магии. Последната беше една гривна, която изгори ръката ми.

— Този ще проработи. Само малко, но ще помогне да прогони мрака по време на изпита.

Говореше безгрижно, но и двете съзнавахме сериозността на думите й. Магията на духа не идваше даром, имаше тежка цена: мракът, който сега се проявяваше като гняв и объркване, но накрая водеше до лудост. Мракът, който понякога се вливаше в мен през връзката. На двете с Лиса ни бе казано, че посредством магията и дарбата й да лекува бихме могли да се борим с него. Това беше още нещо, което тепърва трябваше да постигнем.

Усмихнах й се леко, трогната от загрижеността й, и приех пръстена. Той не изгори ръката ми, което беше обнадеждаващ знак. Пръстенът беше малък и ставаше само на кутрето ми. Когато си го сложих, не почувствах нищо. Понякога се случва с лечебните магии. Или би могло да означава, че няма никакви свойства. Така или иначе, нямаше да ми навреди.

— Благодаря — казах. Усетих как радостта избуя в нея. Продължихме да вървим.

Протегнах ръка, възхитена от начина, по който блестяха зелените камъни. Бижутата не са най-подходящият аксесоар, когато те очакват физически изпитания, но под ръкавицата нямаше да пречи.

— Трудно ми е да повярвам, че след това ще сме приключили обучението си и ще се озовем в реалния свят — изрекох замислено, без да се усетя.

До мен Лиса се скова и аз тутакси съжалих за думите си. „Да бъдем в реалния свят“ означаваше, че двете с Лиса трябваше да свършим една работа, за която тя — макар и без желание — преди два месеца обеща да ми помогне.

Докато бях в Сибир, узнах, че може би има начин Дмитрий отново да бъде превърнат в дампир като мен. Това беше малко вероятно — може би измислица — и имайки предвид обсебеността му да отнеме живота ми, аз не хранех илюзии, че ако се стигне до директен сблъсък между двама ни ще имам друг избор, освен да го убия. Но ако имаше начин да го спася, преди това да се случи, трябваше да го открия.

За съжаление този, който можеше да ни каже как това чудо да стане истина, бе престъпник. Но не кой да е престъпник, а Виктор Дашков, морой от кралска фамилия, който бе измъчвал Лиса и бе сторил и други отвратителни неща, превърнали живота ни в ад. Но справедливостта бе възтържествувала и Виктор бе хвърлен в затвор, което още повече усложняваше ситуацията. Бяхме узнали, че след като бе осъден да прекара остатъка от живота си зад решетките, той нямаше причина да сподели информацията за своя полубрат — единствената личност, за която се твърдеше, че някога е спасила стригой. Аз реших — навярно противно на всякаква логика — че Виктор може да ни каже това, което знае, ако му предложим единственото, което никой друг не можеше да му даде: свободата.

Тази идея не беше никак лесна за осъществяване по няколко причини. Първо, не знаехме дали ще успеем. Това беше нещо голямо. Второ, нямах представа как бихме могли да проникнем в охраняван затвор, като оставим настрани факта, че дори не знаехме къде се намира. И накрая, оставаше най-същественото — щяхме да освободим смъртния си враг. А това бе достатъчно съсипващо за мен, да не говорим за Лиса. Колкото и да я тормозеше тази идея — а повярвайте ми, наистина бе така — тя твърдо ми се закле, че ще ми помогне. През последните месеци не един път й предложих да я освободя от обещанието й, но тя остана непоколебима. Разбира се, имайки предвид, че нямаше начин да открием затвора, можеше никога да не й се наложи да изпълни обещанието си.