Ришел Мийд - Духовна връзка

Ейб ме погледна изпитателно, което ми напомни, че под крещящата му външност и наперено поведение се крие умен и опасен мъж.

— Но беше повече от щастлива, когато ти направих онази услуга след завръщането ти от Русия.

Намръщих се. Имаше право. Тъкмо той бе предал едно съобщение в строго охраняван затвор. Дори и да нямаше резултат, услугата си беше услуга.

— Добре — признах. — Онова беше наистина невероятно. И аз съм ти благодарна. Все още не зная как си успял. — Внезапно, като сън, който си припомняш на следващия ден, си спомних идеята, която ме осени преди изпитите. Снижих глас. — Ти не си ходил лично там, нали?

Той изсумтя.

— Разбира се, че не. Кракът ми не би стъпил на подобно място. Просто задвижих мрежата си.

— И къде е това място? — попитах, надявайки се да звуча равнодушно.

Но не успях да го заблудя.

— И защо искаш да знаеш?

— Защото съм любопитна! Осъдените престъпници винаги изчезват без следа. Сега вече съм пазител, а все още не зная нищо за затворническата ни система. Само един затвор ли има? Или са много?

Ейб не ми отговори веднага. Изучаваше ме внимателно. С неговия бизнес подозираше, че всички имат скрити мотиви. Като негова дъщеря аз навярно бях двойно по-подозрителна. Беше генетично заложено.

— Има повече от един — рече накрая, явно подценил потенциала ми за лудост. — Виктор е в един от най-лошите. Нарича се Тарасов.

— И къде се намира?

— В момента ли? — Той се замисли. — Струва ми се, в Аляска.

— Какво искаш да кажеш с това „в момента“?

— Всеки сезон се мести. В момента е в Аляска. По-късно ще бъде в Аржентина. — Усмихна ми се лукаво, очевидно питайки се доколко съм проницателна. — Можеш ли да се сетиш защо?

— Не, аз… почакай. — Пасваше идеално. — По това време на годината в Аляска почти през цялото време е ден, а през зимата — дълга полярна нощ.

Мисля, че се почувства много по-горд с прозрението ми, отколкото с представянето ми на изпитите.

— Всеки затворник, който се опита да избяга, доста ще се затрудни. — Когато слънцето грее ярко през деня, мороите не могат да стигнат много далеч. — Макар че никой не би могъл да избяга от затвор с подобно ниво на сигурността.

Опитах се да не мисля колко обречено прозвуча последното.

— Изглежда, в такъв случай са го разположи доста на север в Аляска — заключих, опитвайки се индиректно да узная нещо повече за местонахождението му. — Така ще се осигури повече светлина.

Ейб за изкиска тихо.

— Дори аз не мога да ти кажа това. Тази информация се пази много строго от пазителите — на сигурно място в главната им квартира.

Замръзнах. Главна квартира…

Ейб, въпреки обичайната си наблюдателност, явно не забеляза реакцията ми. Погледът му бе насочен към нещо в другия край на залата.

— Това Рене Шелски ли е? Боже, Боже… с годините става все по-хубава.

Неохотно му махнах да върви, най-вече защото исках да обмисля по-обстойно новия си план — а и защото не познавах добре Рене, което правеше поредната му свалка по-малко възмутителна за мен.

— Е, не искам да те задържам. Върви да примамваш още жени в мрежата си.

Ейб нямаше нужда от много подканяне. Останала сама, се отдадох на мислите си, питайки се дали планът ми има някакъв шанс за успех. Думите му бяха родили нова идея в главата ми. Не беше много по-откачена от останалите ми хрумвания. През стаята очите ми отново срещнаха нефритено зелените дълбини на Лиса. Кристиан не се виждаше никъде и настроението й се бе подобрило. Тя се наслаждаваше на купона и бе развълнувана от приключенията, които ни очакваха сега, след като бяхме свободни да хукнем по света. Мислите ми се върнаха към тревогата, обзела ме по-рано през деня. Сега може и да бяхме свободни, но действителността много скоро щеше да ни сграбчи. Часовникът тиктакаше. Дмитрий чакаше, наблюдаваше. Зачудих се за миг дали сега, когато напускам училището, ще продължа да получавам седмичните му писма.

Усмихнах й се и се почувствах зле, че ще разваля настроението й, когато й кажа, че може да имаме реална възможност да измъкнем Виктор Дашков от затвора.

Следващите няколко дни бяха странни. Аз и останалите начинаещи може и да имахме вълнуващо дипломиране, но не бяхме единствените, които завършваха обучението си в академията „Свети Владимир“. Мороите имаха своя годишна церемония и кампусът се изпълни с посетители. После, също толкова бързо, както се бяха появили, родителите изчезнаха, отвеждайки синовете и дъщерите със себе си. Мороите от кралските фамилии щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните им имения — повечето от които в южното полукълбо, където дните бяха по-къси по това време на годината. „Обикновените“ морои също заминаха с родителите си за по-скромните си домове и вероятно щяха да си намерят някоя работа за през лятото, преди да заминат в колеж.