Ришел Мийд - Духовна връзка

Джил засия и аз се зарадвах да я видя отново в обичайното й превъзбудено състояние.

— Наистина ли? Би било велико. Искам да зная всички новини от двора. Предполагам, че с Лиса и Ейдриън ще правите един куп готини неща, а се обзалагам, че Кристиан ще открие всякакви неща за… нещата.

Емили, изглежда, не забеляза непохватния опит на Джил да ми каже нещо, без да се издава, и ми се усмихна приятелски.

— Благодаря ти за помощта, Роуз. Радвам се, че се запознах с теб.

— Аз също — ъъх!

Джил се хвърли към мен и направо ме задуши в прегръдката си.

— Късмет с всичко — прошепна ми тя. — Ти си такава щастливка, оттук нататък те очаква страхотен живот!

Отвърнах на прегръдката й. Нямаше как да й обясня колко й завиждам. Животът й беше безопасен и невинен. В момента може и да негодуваше, че ще прекара лятото в Детройт, но престоят й там щеше да бъде кратък и много скоро щеше да се завърне в познатия и спокоен свят на „Свети Владимир“. Не я очакваше неизвестният и опасен свят.

Чак след като двете с майка й потеглиха, отвърнах на последните й думи.

— Надявам се — промърморих, замислена за това, което ми предстоеше. — Наистина се надявам…

Заедно със съучениците ми и избраните морои отлетяхме на следващия ден, оставяйки зад себе си скалистите планини на Монтана и вълнистите хълмове на Пенсилвания. Кралският двор си беше такъв, какъвто го помнех с високите си сгради и сложна каменна архитектура — същата внушителна и древна атмосфера, която се опитваше да пресъздаде и „Свети Владимир“. Но докато училището внушаваше мъдрост и познания, дворът бе по-показен и пищен. Самите сгради те караха да усетиш, че тук са съсредоточени върховната мощ и кралското величие в света на мороите. Сякаш кралският двор искаше да ни смае и може би малко поизплаши.

И въпреки че вече бях идвала тук, пак бях впечатлена. Вратите и прозорците на светлокафявите каменни сгради бяха украсени със сложни релефни изображения и позлата. Не бяха толкова просторни и пълни със светлина, както сградите, които бях виждала в Русия. Осъзнах, че дворцовите архитекти са ги построили в стила на старите европейски замъци, като крепостите и дворците на Санкт Петербург. Във вътрешните дворове на „Свети Владимир“ имаше пейки и алеи, но кралският двор беше с крачка напред. Фонтани и статуи на минали владетели украсяваха моравите — прекрасни мраморни творения, които при предишното ми посещение бяха скрити от снега. Сега, в разгара на лятото, те блестяха в пълната си красота. И навсякъде, навсякъде имаше цветя — по дърветата, храстите, пътеките. Наистина беше ослепително.

Беше логично новите дипломанти да посетят централата на пазителите, но на мен ми хрумна, че има и друга причина, за да доведат новите пазители през лятото. Те искаха аз и съучениците ми да видим всичко това, да бъдем поразени и да оценим славата и величието, заради които се бием. Като видях лицата на новата смяна пазители, разбрах, че тактиката е сработила. Повечето от тях никога не бяха стъпвали тук.

Аз пътувах заедно с Лиса и Ейдриън и сега тримата вървяхме заедно, за да се присъединим към останалата група. И тук беше топло като в Монтана, но много по-влажно. Вече се бях изпотила дори след толкова малко ходене.

— Този път си носиш рокля , нали? — попита ме Ейдриън.

— Разбира се — отвърнах. — Трябва да посетим няколко изискани сбирки, освен официалния прием. Макар че за тази цел биха могли да ми дадат черни панталони и бяла блуза.

Той поклати глава и аз забелязах как ръката му се насочи към джоба, преди да се поколебае и да се дръпне обратно. Той може и да постигаше успех в отказването на цигарите, но бях сигурна, че подсъзнателното желание да запали цигара, когато е навън, е твърде силно, за да се отърве толкова бързо от него.

— Имах предвид тази нощ. За вечерята.

Погледнах въпросително към Лиса. Графикът й в двора винаги бе запълнен с приеми и сбирки, на които не присъстваха тези от „средната“ класа. С новия ми и неясен статус не бях сигурна, че ще ми позволят да я придружавам. През връзката ни усетих недоумението й и със сигурност можех да заявя, че тя не знаеше за никакви специални планове.

— Каква вечеря? — попитах Ейдриън.

— Тази, която организирах със семейството си.

— Тази, която си… — Спрях рязко и зяпнах с широко отворени очи. Самодоволната усмивка на лицето му никак не ми допадаше. — Ейдриън! — Неколцина от дипломантите се извърнаха, за да ни изгледат любопитно, след което продължиха напред.