Ришел Мийд - Последна саможертва

— Освен това исках да ти помогна да мине времето ти по-бързо. — Той се усмихна, измъкна изпод мишницата си две списания и една книга и ги провря през решетките. — Може би това ще свърши работа.

Съмнявах се, че каквито и да било развлечения ще направят двете седмици, оставащи до смъртта ми, по-поносими. Книгата беше „Граф Монте Кристо“. Взех я. Исках да измисля някаква остроумна шега, да направя нещо, така че всичко това да изглежда по-малко реално.

— Гледала съм филма. Деликатният ти символизъм не е чак толкова деликатен. Освен ако не си скрил пила в нея.

— Книгата винаги е по-добра от филма. — Той понечи да се обърне. — Може би следващия път ще проведем литературна дискусия.

— Почакай. — Захвърлих върху леглото материала за четене. — Преди да си отидеш… в цялата тази бъркотия, никой изобщо не повдигна въпроса кой действително я е убил. — Когато Ейб не отговори веднага, го изгледах остро. — Ти вярваш , че не съм го направила аз, нали? — Нищо чудно да си мислеше, че съм виновна, и въпреки това да се опитваше да ми помогне. Щеше да бъде напълно в негов стил.

— Вярвам, че моята сладка дъщеря е способна на убийство — каза той накрая. — Но не и на това.

— Тогава кой го е направил?

— Това — рече баща ми, преди да си тръгне — е нещо, което се опитвам да открия.

— Но ти самият каза току-що, че не разполагаме с време! Ейб! — Не исках да си тръгва. Не исках да остана сама със страховете си. — Няма начин да се справим с това!

— Не забравяй какво ти казах в съдебната зала! — извика ми той в отговор.

Изчезна от погледа ми и аз се отпуснах отново върху леглото, припомняйки си онзи ден в съда. В края на изслушването той ми заяви — съвсем категорично, — че няма да бъда екзекутирана. Дори няма да стигна до процес. Ейб Мазур не беше от тези, които дават напразни обещания, но започвах да си мисля, че дори неговите възможности имат граници, особено след като имаше промени в срока.

Погледнах отново към смачкания лист в ръката си и го разгънах. Него също бях получила в съдебната зала. Беше ми даден тайно от Амброуз — слуга на Татяна и нейна сексуална играчка.

Роуз,

Ако четеш това, значи се е случило нещо ужасно. Вероятно ме мразиш, но не те обвинявам за това. Само те моля да ми повярваш, че стореното от мен относно декрета за възрастта е много по-добро за твоите хора, отколкото онова, което другите бяха планирали. Сред мороите има такива, които искат насила да задължат всички дампири да бъдат пазители, независимо дали го желаят или не, като за тази цел използват внушението. Декретът за възрастта ограничава възможностите на тази фракция.

Както и да е, изпращам ти тази бележка, за да споделя с теб една тайна, от която трябва да се възползваш разумно, като я споделяш с колкото е възможно по-малко хора. Василиса трябва да заеме полагащото й се място в съвета и това може да бъде постигнато. Тя не е последният представител на фамилията Драгомир. Има още един жив представител на тази кралска фамилия — незаконното дете на Ерик Драгомир. Нищо друго не ми е известно, но ако ти успееш да откриеш този негов син или тази негова дъщеря, ще осигуриш на Василиса влиянието в кралския двор, което тя заслужава. Независимо от недостатъците ти и опасния ти темперамент, ти си единствената, за която вярвам, че е способна да се справи с тази задача. Не губи време, за да я изпълниш.

Думите не се бяха променили за стоте пъти, които ги бях чела, нито въпросите, които повдигаха. Дали бележката беше истинска? Наистина ли Татяна я бе написала? Дали тя — въпреки проявеното враждебно отношение — ми е вярвала достатъчно, за да ми сподели тази опасна истина? Имаше дванадесет кралски фамилии, които решаваха съдбата на мороите, но всъщност бяха единадесет. Лиса беше последната в рода си и след като нямаше друг представител на фамилията Драгомир, според закона на мороите тя нямаше право да участва в съвета и да гласува, когато членовете му вземат решения. Вече бяха създадени някои доста лоши закони, а ако бележката беше истинска, предстояха да се приемат още такива. Лиса можеше да се бори с тези закони и на някои това никак не им харесваше — някои, които вече бяха демонстрирали готовността си да убиват.

Още един Драгомир.

Още един Драгомир означаваше, че Лиса ще може да гласува. А още един глас в съвета би могъл да промени толкова много. Би могъл да промени света на мороите. Би могъл да промени моя свят — като да кажем, дали ще бъда призната за виновна или не. И със сигурност щеше да промени света на Лиса. През цялото това време тя смяташе, че е сама. Но все пак… Запитах се притеснено дали тя би се зарадвала на една полусестра или един полубрат. Аз бях приела, че баща ми е мошеник, но Лиса винаги бе поставяла своя на пиедестал, вярваше, че е съвършен. Тази новина щеше да бъде шок за нея и макар че през целия си живот се бях обучавала да я предпазвам от всякаква физическа заплаха, започвах да мисля, че съществуват и други неща, от които трябваше да бъде защитавана.