Ришел Мийд: Последна саможертва

Освен това ми беше баща.

— Аз съм твоят адвокат — заяви той жизнерадостно. — И разбира се, съм тук, за да ти дам правен съвет.

— Ти не си адвокат — напомних му. — И последният ти съвет не ми помогна особено.

Беше злобно от моя страна. Ейб — въпреки че нямаше професионална подготовка — ме бе защитавал на изслушването. Очевидно, след като бях затворена и ме очакваше процес, резултатите от защитата му не бяха велики. Но в уединението си започнах да осъзнавам, че той е бил прав за нещо. Нито един адвокат, без значение колко добър, не би могъл да ме спаси на това изслушване. Трябваше да му призная, че се бе застъпил за изгубена кауза, макар че, като се имаше предвид, че се познавахме съвсем бегло, все още не бях сигурна защо го бе направил. Най-вероятната ми хипотеза беше, че просто не вярва на кралските потомци, а и се е почувствал задължен като баща. В този ред.

— Представянето ми беше идеално — възрази той. — Докато завладяващата ти реч, в която заяви: „ако бях убийцата“, не ни помогна особено. Да наведеш съдията на подобни мисли, не беше най-умното, което би могла да сториш.

Пренебрегнах саркастичната му забележка и скръстих ръце.

— И така, какво правиш тук? Зная, че не е само родителско посещение. Ти никога не правиш нищо без причина.

— Разбира се, че не. Защо бих правил каквото и да е без причина?

— Не започвай пак с твоята кръгова логика.

Той ми смигна.

— Не бъди завистлива. Ако работиш упорито и си го поставиш за цел, може би някой ден ще си проличи, че си наследила блестящите ми умения за логическо разсъждение.

— Ейб — прекъснах го, — давай по същество.

— Добре, добре — въздъхна той. — Дойдох, за да ти съобщя, че процесът ти може да се състои по-скоро.

— К-какво? Това са страхотни новини! — Или поне аз така си мислех. Неговото изражение показваше обратното. Последното, което чух, беше, че процесът можеше да бъде насрочен за след няколко месеца. Само мисълта за това — да остана толкова дълго в тази килия — ме накара отново да почувствам пристъп на клаустрофобия.

— Роуз, предполагам, разбираш, че процесът ти ще бъде почти идентичен с изслушването. Същите доказателства и осъдителна присъда.

— Да, но вероятно трябва да има нещо, което бихме могли да направим преди това, нали? Да открием доказателство, което да докаже, че съм невинна? — Внезапно осъзнах какъв е проблемът. — Когато каза, че процесът може да се състои „по-скоро“, колко скоро имаше предвид?

— В идеалния случай те биха искали да е след коронясването на новия крал или кралица. Нали се сещаш, като част от празненствата след церемонията.

Тонът му беше безгрижен, но докато се взирах в тъмните му очи, осъзнах цялото му значение. В главата ми заподскачаха числа.

— Погребението е тази седмица, а изборите са веднага след това… Значи казваш, че мога да бъда изправена пред съда и осъдена, да речем, след две седмици?

Ейб кимна.

Хвърлих се отново към решетките, докато сърцето ми бясно туптеше в гърдите ми.

— Две седмици? Сериозно ли говориш?

Когато каза, че процесът може да бъде изтеглен по-напред, предположих, че дотогава има още поне месец. Достатъчно време, за да се открие ново доказателство. Как щях да го открия? Не ми беше ясно. А ето че сега времето ме притискаше. Две седмици не бяха достатъчни, особено при тази оживена дейност в двора. Само допреди няколко минути негодувах срещу времето, което щеше да се наложи да прекарам в тази килия. Сега изведнъж се оказа, че разполагам с прекалено малко време, а отговорът на следващия ми въпрос можеше само да влоши нещата.

— Колко дълго? — попитах, опитвайки се да овладея треперенето на гласа си. — Колко дълго след произнасянето на присъдата… ще я изпълнят?

Все още не знаех какво точно съм наследила от Ейб, но определено притежавахме поне едно общо качество: способността да поднасяме лошите новини, без да трепнем.

— Вероятно веднага.

— Веднага? — Отстъпих назад и понечих да се строполя върху леглото, но сетне се стрелнах отново напред, възбудена от нов прилив на адреналин.

— Веднага. Така. Две седмици. След две седмици аз може да съм… мъртва.

Защото това беше нещото — нещото, което тегнеше над главата ми от мига, в който стана ясно, че някой е изфабрикувал достатъчно доказателства, за да ме обвинят. Убийците на кралици не ги изпращаха в затвора. Тях ги екзекутираха . За много малко престъпления мороите и дампирите получаваха подобно наказание. Опитвахме се правосъдието ни да е цивилизовано, да покажем, че сме по-добри от кръвожадните стригои. Но определени престъпления според закона заслужаваха смъртно наказание. Определени хора го заслужаваха — като например убийците на владетелите. Докато бъдещето ми се сгромолясваше, усетих как цялата се разтрепервам, а сълзите ми заплашват да рукнат.