Ришел Мийд - Последна саможертва

— Това не е справедливо! — извиках на Ейб. — Не е справедливо и ти го знаеш!

— Няма значение какво мисля аз — отвърна баща ми спокойно. — Просто ти съобщавам фактите.

— Две седмици — повторих. — Какво можем да направим за две седмици? Искам да кажа… ти разполагаш с някаква следа, нали? Или… или… дотогава ще можеш да откриеш нещо? Това е по твоята част. — Говорех несвързано и осъзнавах, че звуча истерично и отчаяно.

— Ще бъде трудно да се постигне много — обясни той. — Дворът е зает с погребението и изборите. Цари безпорядък — което едновременно е добре и лошо.

Знаех всичко за приготовленията от наблюденията ми върху Лиса. Усещах зараждащия се хаос. Да се открие някакво доказателство в цялата тази бъркотия, можеше да е не само трудно, а направо невъзможно.

Две седмици. След две седмици може да съм мъртва.

— Не мога — заговорих с пресекващ глас, — не ми е… отредено да умра по този начин.

— О? — повдигна вежди той. И как се предполага, че ще умреш?

— В битка. — Една предателска сълза се търкулна по бузата ми и побързах да я изтрия. Досега винаги съм поддържала имиджа на кораво момиче. Не исках да го разруша, не и сега, когато имаше най-голямо значение. — Докато се сражавам. Защитавайки онези, които обичам. А не… не след някаква си планова екзекуция.

— Това също е един вид битка — промърмори Ейб замислено. — Само че не е директна схватка. Две седмици са си две седмици. Лошо ли е? Да. Но е по-добре от една седмица. А и няма невъзможни неща. Може би ще се появи някакво ново доказателство. Просто трябва да чакаш и да се надяваш.

— Мразя да чакам. Тази килия… е толкова малка. Не мога да дишам. Това ще ме убие преди екзекуцията.

— Много се съмнявам. — Изражението на Ейб беше студено, лишено от всякакво съчувствие. Корава любов. — Ти си се изправяла безстрашно сама срещу цяла дузина стригои, а не можеш да понесеш някаква си малка килия?

— Въпросът не е в килията! А че трябва да чакам всеки ден в тази дупка, докато часовникът отброява неумолимо минутите до моята смърт и няма почти никакъв начин да го спра.

— Понякога най-големите изпитания на силата ни са ситуации, които привидно не изглеждат опасни. Понякога оцеляването е най-трудното нещо.

— О. Не. Не. — Отдръпнах се и закрачих из малкото пространство. — Не започвай с тези философски тъпотии. Звучиш като Дмитрий, когато ми изнася дълбокомислените си лекции за живота.

— Той е оцелял в същата ситуация. Преживял е и други неща.

Дмитрий.

Поех дълбоко дъх, за да се успокоя, преди да отговоря. Преди тази каша с убийството Дмитрий беше най-голямото усложнение в живота ми. Преди година — макар че ми се струва цяла вечност — той беше мой инструктор в Академията и ме обучаваше за дампир пазител, който защитава мороите. Влюбихме се — нещо, което не ни беше позволено. Справихме се със ситуацията по най-добрия възможен начин, на който бяхме способни, и дори открихме начин да бъдем заедно. Тази надежда изчезна, когато той бе ухапан и превърнат в стригой. За мен това беше като оживял кошмар. Тогава, благодарение на чудо, което никой не вярваше, че е възможно, Лиса използва духа, за да го превърне отново в дампир. Ала за съжаление нещата не станаха отново такива, каквито бяха преди нападението на стригоите.

Изгледах кръвнишки Ейб.

— Дмитрий е оцелял, но беше ужасно потиснат! И все още е! За всичко.

Пълната тежест на зверствата, които бе извършил като стригой, още преследваха Дмитрий. Той не можеше да си прости и се кълнеше, че повече не може да обича никого. А и фактът, че сега излизах с Ейдриън, не помагаше особено на отношенията ни. След поредица безплодни усилия приех, че всичко помежду ни е приключило. Продължих напред с надеждата, че с Ейдриън бих могла да имам нещо истинско.

— Вярно е — рече Ейб сухо. — Той е потиснат, но пък и ти си една картинка на щастие и радост.

Въздъхнах.

— Понякога, като говоря с теб, все едно разговарям със себе си: също толкова дяволски вбесяващо. Има ли и друга причина да си тук? Друга, освен да ми донесеш ужасните новини? Май щях да съм по-щастлива да си живея в неведение.

Не искам да умра по този начин. Не искам да седя и да чакам да се случи. Моята смърт не е дата, отбелязана в календара.

Той сви рамене.

— Просто исках да те видя. И да огледам килията.

Да, така беше. Докато говорехме, погледът на баща ми винаги се връщаше към мен; нямаше съмнение, че основното му внимание е насочено към мен. Във взаимната ни размяна на реплики нямаше нищо, което да обезпокои пазачите ми. Но доста често виждах как погледът на Ейб обхожда всичко, докато очите му се стрелкат наоколо — коридора, килията и всякакви други подробности, които намираше за интересни. Ейб не си бе извоювал репутацията на змей — или огромна змия — за нищо. Беше пресметлив, винаги търсеше изгода от всяка ситуация. Изглежда склонността ми към откачени планове бе семейна черта.