Ришел Мийд - Последна саможертва

— Ще я пазя, ще се погрижа за безопасността й.

— Тогава имаш отговор на въпроса си.

— Само че това е доста обширно понятие — уточних. — „Безопасност“ може да означава много неща.

— Ибрахим — предупреди го майка ми. — Достатъчно. Сега не му е нито времето, нито мястото.

Ейб задържа втренчения ми поглед още няколко секунди, след което ми се усмихна нехайно.

— Разбира се, разбира се. Това тук е семейно събиране. Празненство. И виж: ето го най-новия член на семейството ни.

Дмитрий се присъедини към нас, облечен в униформа на пазител, в черно и бяло, също като нас двете с майка ми. Застана до мен, като съвсем подчертано дори не ме докосна.

— Господин Мазур — официално поздрави, като леко кимна към двамата ми родители. — Пазител Хатауей. — Дмитрий беше със седем години по-голям от мен, но в този миг, докато се обръщаше към родителите ми, приличаше на свенлив шестнадесетгодишен юноша, дошъл да ме изведе на първа среща.

— А, Беликов — рече Ейб и разтърси ръката на Дмитрий. — Надявах се да се срещнем. Наистина искам да те опозная по-добре. Може би ще успеем да отделим малко време, за да си поприказваме, да науча повече за живота ти, за хобитата ти и така нататък. Обичаш ли лова? Приличаш ми на ловец. Трябва някой път да половуваме заедно. Зная едно страхотно място в горите. Далече, много далече оттук. Ще си прекараме чудесно. Със сигурност имам доста въпроси, които бих искал да ти задам. Както и да ти споделя доста неща.

Погледнах панически майка си, за да я помоля безмълвно да сложи край на това. Докато бяхме гаджета с Ейдриън, Ейб бе посветил доста време да си говори с него, да му обяснява най-живописно и с най-страховити подробности как точно очаква да се държат с дъщеря му. Не исках Ейб да замъкне Дмитрий в някои пущинак, особено ако и двамата държат пушки в ръцете си.

— Всъщност — намеси се майка ми непринудено в разговора им — и аз бих искала да се присъединя към вас. Също имам въпроси, особено за времето, когато двамата бяхте в академията „Свети Владимир“.

— Забравихте ли къде се намираме? — напомних им припряно. — Церемонията скоро ще започне.

Това поне беше истина. Почти всички бяха заели местата си. Множеството притихна.

— Разбира се — кимна Ейб. За мое удивление той ме целуна по челото, преди да се отдръпне. — Радвам се, че отново си сред нас. — После смигна на Дмитрий: — Очаквам с нетърпение да си побъбрим.

— Бягай — прошепнах на Дмитрий, след като родителите ми се отдръпнаха. — Ако се измъкнеш сега, може би няма да забележат. Върни се в Сибир.

— Всъщност — каза Дмитрий, — съвсем сигурен съм, че Ейб ще забележи. Не се тревожи, Роза. Не се страхувам. Ще изтърпя всички мъчения, на които ще ме подложат затова, че съм с теб. Струва си.

— Ти наистина си най-смелият мъж, когото познавам — засиях аз.

Той се усмихна, но в следващия момент погледът му се насочи към входа на залата, където настъпи леко объркване.

— Изглежда е готова — прошепна Дмитрий.

— Надявам се — отвърнах тихо.

С действително помпозен маниер един церемониалмайстор прикова вниманието на всички в залата. Настана абсолютна тишина, дори дишането на присъстващите не се чуваше.

Церемониалмайсторът отстъпи настрани от вратата.

— Принцеса Василиса Сабина Рия Драгомир.

Лиса влезе и макар да я бях видяла само преди по-малко от половин час, дъхът ми секна. Беше облечена в строго официална рокля, но не с дълги ръкави. Несъмнено шивачът й се беше постарал доста. Роклята бе дълга до пода, с поли от коприна и шифон, които се диплеха и полюшваха около Лиса, докато тя пристъпваше тържествено напред. Платът беше с оттенък на нефрит, също като очите й, както и горнището на роклята, с пристегната около врата яка, обсипана с изумруди, която приличаше на огърлица. Коланът на роклята също беше покрит с изумруди. Гривни допълваха тоалета й. Косата й се стелеше свободно по раменете, с блестящото съвършенство на платина, като сияеща аура.

До нея вървеше Кристиан, силно контрастиращ с черната си коса и черния си костюм. Днес обичаите определено бяха нарушени, тъй като традицията повеляваше член на фамилията да придружава Лиса, но… е, тя си бе позволила това отклонение. Дори и аз бях длъжна да призная, че той изглеждаше възхитително. Лицето му грееше от гордост и любов към нея — независимо какви чувства го измъчваха заради Таша. Лорд Озера , припомних си титлата, която вече му се полагаше. Нямаше съмнение, че занапред тази титла ще придобива все по-голямо значение. Поведе Лиса към подножието на трона, след което се присъедини към останалите представители на фамилията Озера в множеството.