Ришел Мийд - Последна саможертва

— Не се и съмнявам — казах й. По лицето й се изписа колебание, все едно че внезапно е премислила. Чувстваше се виновна. Безпокоеше се за мен и искаше да остане. Докоснах я леко по ръката. — Всичко е наред, Лис. Ще се справя. Тръгвай.

В отговор тя ми стисна ръката. В очите й се четеше, че ми желае късмет. Сбогува се и с Ейдриън и излезе, като затвори вратата след себе си.

Сега бяхме само двамата.

Остана на леглото ми, като ме наблюдаваше внимателно. Усмивката, с която бе изпратил Лиса, все още бе върху устните му, сякаш нищо особено не предстоеше. Но аз знаех, че не е така, и не се опитах да прикрия чувствата си. Беше уморително да стоя права, затова се отпуснах в близкия стол и нервно се зачудих откъде да започна.

— Ейдриън…

— Нека да започнем с това, малък дампир — заговори той със сърдечен тон. — Преди да напуснеш кралския двор ли започна?

Отне ми един момент да проследя този рязък обрат в разговора. Питаше ме дали с Дмитрий сме били заедно преди арестуването ми. Бавно поклатих глава.

— Не. Бях с теб. Само с теб. — Тогава наистина бях връхлетяна от цяла вихрушка от емоции, но намеренията ми бяха непоклатими.

— Добре. И това е нещо — рече той. Част от любезността му започна да се изпарява. Тогава долових, макар и слабо: алкохол и цигари. — По-добре да съживиш стария огън в разгара на някоя битка, в някое преследване или както там го наричаш, отколкото да ме мамиш под носа ми.

Сега поклатих глава още по-нетърпеливо.

— Не, кълна ти се. Не съм направила… нищо не се е случило тогава… не и докато… — Поколебах се как точно да продължа.

— По-късно? — предположи той. — Което означава, че всичко е наред?

— Не! Разбира се, че не. Аз…

По дяволите. Оплесках всичко. Само защото не бях мамила Ейдриън в кралския двор, не означаваше, че по-късно не съм го измамила. Можеш да го наречеш както искаш, но нека си го признаем: да спиш с друг мъж в хотелска стая, когато си имаш гадже, си е чиста изневяра. И няма значение дали този мъж е любовта на живота ти или не.

— Съжалявам — промълвих. Това бе най-простото и най-подходящото, което можех да му кажа. — Съжалявам. Това, което направих, не беше редно. Не исках да стане така. Мислех си… наистина си мислех, че между него и мен всичко е приключило. Бях с теб. Исках да бъда с теб. И тогава осъзнах, че…

— Не, не… спри. — Ейдриън вдигна ръка. Гласът му бе напрегнат, но маската му на безразличие започна да се пропуква. — Наистина не искам да слушам за осенилото те велико прозрение как вие двамата сте родени един за друг или каквото и да е там.

Онемях, защото… ами точно това бе осенилото ме прозрение.

Ейдриън прокара пръсти през косата си.

— Наистина вината е моя. Щеше да ми избоде очите. Колко пъти съм го виждал? Знаех, че ще се случи. Отново и отново ти ми повтаряше, че си приключила с него… и отново и отново аз ти вярвах, независимо какво виждаха очите ми. Независимо какво ми подсказваше сърцето. Вината. Е. Моя.

Беше малко несвързано бърборене — не нервно, както при Джил, но в него се долавяше нещо нестабилно, което ме разтревожи. Запитах се дали не е на прага да загуби разсъдъка си. Праг, към който може да се каже, че аз го бях тласнала. Исках да отида при него, но проявих разум да остана седнала на стола.

— Ейдриън, аз…

— Аз те обичах! — изкрещя той. Скочи от леглото толкова бързо, че ме изненада. — Обичах те, а ти ме съсипа. Открадна сърцето ми и го стъпка. Със същия успех можеше да ме прободеш! — Промяната в чертите на лицето му също ме изненада. Гласът му изпълваше стаята. Толкова много мъка, толкова много гняв. Толкова необичайно за типичния Ейдриън. Закрачи към мен, притиснал ръка към гърдите си. — Аз. Те. Обичах. А ти през цялото време си ме използвала.

— Не, не. Не е вярно. — Не се страхувах от Ейдриън, но пред този изблик на емоции се смразих. — Не съм те използвала. Обичах те. И още те обичам, но…

Той изглеждаше отвратен.

— Роуз, стига.

— Точно това искам да кажа! Обичах те. — Сега бе мой ред да се изправя, без да обръщам внимание на болката, като се опитах да го гледам право в очите. — И винаги ще те обичам, но ние не сме… Не мисля, че като двойка при нас щеше да се получи.

— Това са обичайните тъпотии, с които уж подслаждат раздялата, и ти го знаеш.

Имаше право, но аз си припомних миговете с Дмитрий… как действахме в пълен синхрон, как той винаги долавяше съвсем точно чувствата ми. Не излъгах, като казах, че обичам Ейдриън. Той беше чудесен въпреки всичките си недостатъци. Защото, реално погледнато, кой няма недостатъци? Двамата с него се забавлявахме. Помежду ни имаше привързаност, но не можеше да се сравни с онова, което изпитвахме един към друг с Дмитрий.