Ришел Мийд - Последна саможертва

— Мислиш ли, че съсипвам живота на другите? — попитах го.

— Какво? Разбира се, че не. — Усмивката му отстъпи пред изумлението. — Откъде ти хрумна тази идея?

Свих рамене.

— Има още много други, чийто живот е голяма бъркотия. Имам предвид приятелите си.

— Истина е — рече той. — Нека отгатна. Искаш да уредиш всичките им проблеми.

Не му отговорих.

Дмитрий отново ме целуна.

— Роза — каза ми той, — нормално е да искаш да помогнеш на тези, които обичаш. Но не можеш да разрешиш всички проблеми.

— Тъкмо това правя — възразих, леко подразнена. — Защитавам.

— Зная. И това е една от причините да те обичам. Но засега трябва да се тревожиш за защитата само на една личност: Лиса.

Отново се протегнах до него и с радост забелязах, че болките ми наистина намаляват с всеки изминал ден. Скоро тялото ми щеше да е напълно възстановено.

— Предполагам, това означава, че не можем да останем в леглото през целия ден? — попитах със спотаена надежда.

— Опасявам се, че не — отвърна той и прокара леко пръсти по извивката на бедрото ми. Изглежда никога не се уморяваше да изучава тялото ми. — Те винаги са на първо място.

Отново му поднесох устните си за целувка.

— Но не и за още няколко мига.

— Не — съгласи се Дмитрий. Ръката му се плъзна по тила ми, сплете пръсти в косите ми и ме притегли към себе си. — Не и за още няколко мига.

Досега никога не бях присъствала на коронация и честно казано, се надявах никога повече да не присъствам. Искаше ми се през целия ми живот да царува само една кралица.

Странно, но коронацията се оказа нещо като погребението на Татяна, но с обратен знак. Каква беше онази стара приказка? Кралицата е мъртва. Да живее кралицата.

Обичаят задължаваше бъдещият монарх да прекара първата половина от деня на коронацията си в църквата, вероятно за да се моли за напътствия свише, за сила и всякакви такива духовни работи. Не бях сигурна какво предвиждаше обичаят за монарси, които са атеисти. По всяка вероятност сигурно просто щяха да се преструват. С Лиса, която беше искрено вярваща, такъв проблем не съществуваше и сега тя със сигурност се молеше, както си му беше редът, да бъде добра кралица.

След бдението Лиса, начело на една огромна процесия, се върна през дворцовия площад до двореца, където трябваше да се извърши коронацията. Придружаваха я почетни представители на всичките кралски фамилии, заедно с музикантите, които сега свиреха много по-жизнерадостни мелодии в сравнение с погребението на Татяна. Пазителите на Лиса — сега разполагаше с цяла армия — пристъпваха край нея. И аз бях сред тях, облечена в най-изисканата си униформа в черно и бяло, включително червения колан, препасан около кръста ми — знак, че съм кралски пазител. Ето най-после една значителна разлика е погребението. Татяна беше мъртва — пазителите й бяха само за фасон. Лиса беше жива и макар да бе спечелила гласуването в Кралския съвет, още имаше врагове. Аз и колегите ми бяхме нащрек, в максимална степен на бойна готовност.

Но не беше нужно, не и като се има предвид начинът, по който зрителите я приветстваха. Всички онези, които по време на изпитите и избора на новия монарх лагеруваха отвън, се бяха струпали от двете страни на пътя на тържествената процесия, като непрекъснато прииждаха все нови и нови нейни привърженици. Не бях сигурна дали друг път са се струпвали толкова много морои на едно място.

След дългата обиколка Лиса пристигна в двореца и я настаниха в малко преддверие в съседство с тройната зала. Тази тронна зала рядко се използваше за делови срещи, но при всяко по-тържествено събитие — като клетвата на нов монарх — мороите с голямо желание възкресяваха древните традиции. Залата беше малка и не можеше да побере всичките струпани отвън желаещи да присъстват. Не можеше да побере дори цялата процесия. Но всички членове на Кралския съвет и най-високопоставените аристократи от кралските фамилии бяха там, заедно с неколцина специално поканени от Лиса гости.

Стоях отстрани, в очакване на бляскавото събитие. Още бе рано за величественото появяване на Лиса, затова приглушените разговори в залата не секваха. След старателната, макар и трескаво забързаната подмяна на декорациите през последните няколко дни, всичко грееше в зелено и златисто понеже обичаят задължаваше в тройната зала да преобладават цветовете от герба на управляващата фамилия. Самият трон се извисяваше до стената срещу входа. До него се достигаше по няколко стъпала. Отличаващ се с изящна дърворезба от някакво особено дърво, чието име така и не запомних, този трон бе прочут с това, че мороите от столетия го разнасяха из целия свят. Всички се бяха подредили според внимателно подбраните им места, напълно готови за влизането на Лиса, която според ритуала трябваше да се появи последна в залата. Загледах се в един от новите свещници. Възхитих се от направата му, от това, колко реалистично изглеждаха свещите в него. Знаех, че са електрически, но майсторите бяха постигнали удивителна прилика. Технология, замаскирана като блясък на древната слава — точно както мороите обичаха. И тогава едно леко побутване с лакът ме откъсна от мислите ми.