Ришел Мийд - Последна саможертва

— Е, от всичките ти тревоги, тази е най-малката, защото не е вярно. — Но в думите й долових потиснатост и тъга. — Как е Кристиан?

Лиса се извърна отново към мен, с очи, пълни с болка.

— Той преживява труден момент. Както и аз. Посещава Таша. Мрази я заради това, което е направила, но… ами, тя си остава единственото му семейство. Страда, но се опитва да го прикрива. Знаеш го какъв е.

— Да. — Кристиан бе прекарал голяма част от живота си в прикриване на мрачните си чувства зад сарказма и хапливостта. Беше направо спец в умението да заблуждава останалите за истинските си чувства.

— Зная, че след време ще се почувства по-добре… само се надявам да имам достатъчно време за него. Толкова много неща се случиха. Колежът, да бъда кралица… и винаги, винаги духът е с мен, тежи ми. Задушава ме.

Прониза ме тревога. И паника. Паника за нещо много по-лошо от това, да не зная какво изпитва Лиса или къде се намира. Духът. Страхувах се от духа и от това, че вече няма да мога да й помагам.

— Мракът… повече няма да мога да го поглъщам. Какво ще правим?

Малко тъжна усмивка пробягна по устните й.

— Искаш да кажеш какво аз ще правя. Сега това е мой проблем, Роуз. Както винаги е трябвало да бъде.

— Но, не… не можеш. Свети Владимир…

— Не е като мен. Ти можеш да ме опазиш от някои неща, но не от всички.

Поклатих глава.

— Не, не. Не мога да те оставя сама срещу магията с духа.

— Не съм съвсем сама. Говорих със Соня. Тя е много добра в лековитите магии и смята, че има начин да запазя душевното си равновесие.

— Оксана каза същото — спомних си аз, но не се чувствах много сигурна.

— И… винаги съществуват антидепресантите. Не ги харесвам, но сега съм кралица. Имам отговорности. Ще направя това, което съм длъжна. Една кралица трябва да даде всичко, нали?

— Предполагам — кимнах, но се чувствах изплашена. Ненужна. — Просто много се тревожа за теб, а вече не зная как да ти помогна.

— Казах ти: не бива. Аз ще опазя съзнанието си. Твоята работа е да опазиш тялото ми, нали? А и Дмитрий също ще бъде наблизо. Всичко ще бъде наред.

Отново си припомних за разговора с Дмитрий. Кого искаше да предпазиш? Мен или нея?

Насилих се да се усмихна.

— Да. Всичко ще бъде наред.

Ръката й стисна моята.

— Толкова се радвам, че се върна, Роуз. Винаги ще бъдеш част от мен, каквото и да се случи. И честно казано… радвам се че повече не можеш да надзърташ в интимния ми живот.

— Значи ставаме две — засмях се. Никаква връзка. Никакво магическо единение. Ще бъде толкова странно, но наистина… имах ли нужда от това? В реалния живот хората създаваха връзки от друго естество. Връзки на любов и лоялност Ще се справим с това. — Винаги ще бъда до теб, знаеш го. Ще се погрижа за всичко, от което се нуждаеш.

— Зная — рече тя. — Всъщност… точно сега се нуждая от теб за нещо…

— Кажи какво — подканих я.

И тя го назова.

Предпочитах Лиса да се „нуждаеше“ от мен за отблъскването на армия от стригои. Тогава щях да се чувствам много по-удобно, отколкото с това, което сега пожела от мен: да се срещнем с Джил, за да обсъдим някои подробности около коронацията. Лиса ме искаше за подкрепа, нещо като посредник. Още не можех да вървя добре, затова решихме да изчакаме един ден. Лиса сякаш се зарадва на това отлагане.

Джил ни очакваше в малка стая, която не предполагах, че отново ще видя: същия салон, в който кралица Татяна се бе нахвърлила върху мен, задето флиртувам с Ейдриън. Навремето това бе много странно преживяване, имайки предвид, че тогава между мен и Ейдриън нямаше нищо. Сега, след всичко случило се между нас двамата, се чувствах… смутена. Още не знаех какво бе станало с него след ареста на Таша.

Като влязохме там, се почувствах толкова ужасно… самотна. Не, не точно самотна. По-скоро неинформирана. И уязвима. Джил седеше на един стол с ръце, скръстени в скута. Гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Лицето на Лиса, застанала до мен, също не изразяваше нищо. Тя се чувстваше… ами, не знаех. Не знаех . Искам да кажа… виждах, че се чувства неудобно, но в главата ми нямаше мисли, които да ме насочат. Липсваха ми конкретни подробности. Отново трябваше да си припомням, че с всички хора по света е така. Всеки се справяше сам. Трябва да дадеш най-доброто от себе си, за да успееш да се ориентираш в странни ситуации без магическо надникване в душата на другия. Никога не бях осъзнавала какво предимство съм имала със способността да чета мислите дори само на една друга личност.