Ришел Мийд - Последна саможертва

— Да — промълви Лиса накрая. Долових искреност в думите й и ми олекна. Лиса искаше Джил не само заради имиджа си. Част от приятелката ми искаше Джил да присъства в живота й, но се опасяваше, че ще е трудно. Все пак беше някакво начало и изглежда Джил го разбра.

— Добре — рече тя. — Само ми кажи какво трябва да правя. — Изведнъж ми хрумна, че младостта и нервността на Джил са подвеждащи. В нея се долавяха искри на смелост и дързост, искри, за които не се съмнявах, че ще прераснат в буен пламък. Тя наистина беше Драгомир.

Лиса изглеждаше облекчена, но мисля, че се дължеше на факта, че бе направила една малка крачка напред в отношенията със сестра си. И това нямаше нищо общо с коронацията.

— Някой ще ти обясни всичко. Честно казано, не съм съвсем сигурна какво трябва да правиш. Но Роуз е права. Няма да е трудно.

Джил само кимна.

— Благодаря ти — завърши Лиса. Изправи се и двете с Джил също се надигнахме. — Аз… аз наистина го оценявам.

Неловкостта отново се завърна, докато трите стояхме изправени. Беше удобен момент двете сестри да се прегърнат, но макар и да изглеждаха доволни от напредъка в отношенията си, никоя от тях не беше готова за прегръдки. Когато гледаше Джил, Лиса си представяше баща си с друга жена. Когато Джил гледаше Лиса, виждаше живота си преобърнат с главата надолу — живот, който досега е бил скромен и усамотен, а сега бе изложен на показ пред целия свят. Не бих могла да променя съдбата й, но поне можех да я прегърна. Обгърнах я с двете си ръце, без да ми пука за шевовете.

— Благодаря — казах, повтаряйки думите на Лиса. — Всичко ще бъде наред. Ще видиш.

Джил отново кимна и тъй като нямаше какво още да се обсъжда, двете с Лиса се запътихме към вратата. Но гласът на Джил ни спря.

— Хей… какво ще се случи след коронацията? С мен? С нас?

Погледнах към Лиса. Още един добър въпрос. Лиса се обърна към Джил, но все още избягваше да я погледне в очите.

— Ние ще… ще трябва да се опознаем една друга. Нещата ще се наредят.

Усмивката, която се появи на лицето на Джил, беше искрена — плаха, но искрена.

— Добре — кимна тя. Имаше и надежда в тази усмивка. Надежда и облекчение. — Би било добре.

Колкото до мен, трябваше да положа усилие, за да не се намръщя. Очевидно можех да се справям и без телепатичната връзка с Лиса, защото с абсолютна увереност можех да заявя, че Лиса не изрече цялата истина. Какво не каза на Джил? Лиса искаше всичко да се нареди, бях сигурна, макар че самата тя не знаеше как ще стане това. Но имаше още нещо… нещо малко, което Лиса не разкри на никоя от нас, нещо, което ме караше да се опасявам, че приятелката ми всъщност не вярваше, че всичко ще се нареди.

Някъде от нищото в съзнанието ми изникна онова странно предсказание на Виктор Дашков за Джил: Ако Василиса има поне малко разум, ще я прати надалеч .

Не зная защо си го припомних, но ме полазиха ледени тръпки. Двете сестри не се скъпяха на усмивки и аз не оставах по-назад, за да не издам тревогите си. След това двете с Лиса си тръгнахме и се запътихме обратно към стаята ми. Малката ми разходка се оказа по-изтощителна, отколкото очаквах. Колкото и да ми бе неприятно да си го призная, нямах търпение отново да си легна.

Когато стигнахме до стаята ми, още не бях решила дали да попитам Лиса за Джил, или да изчакам да чуя мнението на Дмитрий. В крайна сметка не можах да реша нищо, защото в стаята заварихме един неочакван посетител: Ейдриън.

Седеше на леглото ми, отметнал глава назад, все едно се бе вглъбил в изучаването на тавана. Но не можеше да ме излъже. Усетил бе кога сме се приближили — или поне кога Лиса се е приближила.

Спряхме се на прага и той най-после се обърна към нас. Изглеждаше така, сякаш напоследък не бе спал. Под очите му се виждаха тъмни сенки, а красивото му лице изглеждаше уморено. Не можех да кажа дали умората му е физическа, или психическа. Въпреки това на устните му, както винаги, заигра ленивата му усмивка.

— Ваше величество — поздрави той помпозно Лиса.

— Престани — скастри го тя. — И ти би трябвало да знаеш, че се налага да се съобразяваш с някои неща.

— Никога не съм го правил — парира той. — Това ти би трябвало да го знаеш.

Видях, че я напуши смях, но после ме погледна и стана сериозна, осъзнала, че едва ли сега е моментът да се позабавляваме с Ейдриън.

— Ами — поде тя смутено, като хич не изглеждаше царствено. — Трябва да свърша един куп неща. — Осъзнах, че се кани да изчезне. Аз бях отишла с нея на семейния разговор, а сега тя се канеше да ме изостави. Макар че навярно така беше по-добре. Този разговор с Ейдриън така или иначе беше неизбежен. Както бях казала на Дмитрий, трябваше сама да свърша това.