Ришел Мийд - Последна саможертва

И тогава… се събудих.

Изправих се в леглото, сърцето ми бясно препускаше. Озърнах се наоколо, търсех опасност — каквато и да е заплаха, която може да ме е сепнала от съня ми. Нямаше нищо. Мрак. Тишина. Лекото проскърцване на стола по-надолу в коридора ми подсказа, че пазачите ми още са наоколо.

Връзката, осъзнах. Връзката ме бе събудила. Бях почувствала остър и силен изблик на… какво? Тревога. Прилив на адреналин. Заля ме паника и аз проникнах по-дълбоко в съзнанието на Лиса, опитвайки се да разбера какво бе причинило толкова мощна вълна на емоции у нея.

Това, което открих беше… нищо.

Връзката бе изчезнала.

Е, не беше точно изчезнала.

Притъпена. Подобно нещо се бе случило и непосредствено след като Дмитрий беше превърнат от стригой обратно в дампир. Магията бе толкова силна, че бе „изгорила“ нашата връзка. Но сега нямаше избухване на магия. По-скоро сякаш потискането на връзката беше съзнателно предизвикано от Лиса. Както винаги, аз все още усещах, че тя е жива, че е добре. Така че какво ми пречеше да я почувствам по-ясно? Тя не спеше, защото долавях, че от другата страна на тази стена съзнанието й е будно. Духът беше там, криеше я от мен… по нейна воля.

Какво, по дяволите, означаваше това? Бяхме приели факта, че връзката е едностранна. Аз можех да я усещам; тя не можеше да усеща мен. Също така можех да контролирам кога да прониквам в съзнанието й. Често се опитвах да стоя настрани (изключва се времето в затворническата килия), за да не нахлувам в личното й пространство. Лиса не притежаваше подобен контрол и уязвимостта й понякога я вбесяваше. От време на време използваше силата си, за да се скрие от мен, но това се случваше рядко, бе трудно и изискваше значително усилие от нейна страна. Днес бе издигнала защитна стена помежду ни и тъй като това продължаваше, вече усещах напрежението и изтощението й. Да ме държи настрани, не беше лесно, но тя се справяше. Разбира се, не ме интересуваше как . Исках да зная защо .

Това навярно беше най-лошият ден от затворничеството ми. Да се страхувам за себе си, бе едно. Но за нея? Това бе истинска агония. Ако на кантар беше заложен нейният живот срещу моя, бих поела към екзекуцията си без никакво колебание. Трябваше да разбера какво става. Дали тя бе узнала нещо? Дали Кралският съвет е решил да прескочи правото ми на процес и да ме екзекутира? Колкото повече магия използваше, толкова по-застрашен бе животът й. Тази мислена защитна стена изискваше доста магия. Но защо? Защо тя поемаше този риск?

Беше наистина смайващо да осъзная в този момент колко много завися от връзката, за да зная постоянно какво става с нея. Истина е: аз невинаги приветствах нахлуването на нечии други мисли в главата ми. Въпреки че се бях научила да го контролирам, понякога съзнанието й проникваше в моето в моменти, които предпочитах да не преживявам. Ала сега това нямаше значение — важна бе единствено сигурността й. Да ме блокират по този начин, беше все едно да ми отрежат крайник.

През целия ден се опитвах да проникна в главата й. И всеки път оставах отвън. Беше влудяващо. Нямах и посетители, а книгата и списанията отдавна ми бяха омръзнали. Отново започвах да се чувствам като животно в клетка и прекарах голяма част от времето си да крещя на охраната — без никакъв резултат. Погребението на Татяна беше утре, а часовникът, отброяващ времето до процеса, тиктакаше високо и зловещо.

Настана време за сън и стената във връзката най-сетне падна — защото Лиса си легна. Връзката помежду ни беше стабилна, но съзнанието й бе затворено в забравата на съня. Не ми оставаше нищо друго, освен и аз да си легна, питайки се дали на сутринта отново ще съм изолирана.

Не бях. Двете е нея отново бяхме свързани и отново можех да виждам света през очите й. Лиса стана рано, за да се приготви за погребението. Не видях, нито усетих някакъв знак защо предишния ден ме бе блокирала. Както обикновено, тя отново ме пусна в съзнанието си. Почти започнах да се питам дали не съм си въобразила, че ме е изолирала от себе си.

Не… ето го. Едва. Вътре в съзнанието й усетих мисли, които тя продължаваше да крие от мен. Бяха неясни и всеки път, щом се опитах да ги уловя, се изплъзваха. Бях удивена, че тя все още използва магия за целта, а и това бе потвърждение, че вчера съвсем съзнателно ме е блокирала. Какво ставаше? Защо, за Бога, Лиса имаше нужда да крие нещо от мен? Какво бих могла да направя, след като съм заключена в това адско място? Притеснението ми отново нарасна. За какво ужасно нещо не знаех?