Ришел Мийд - Последна саможертва

Процесията се придвижи напред и сложи край на размишленията ми за Амброуз. Пред ковчега имаше други участници в церемонията. Кралските персони в натруфени одежди наистина представляваха бляскава гледка. Униформени пазители носеха знамена. Музиканти с флейти вървяха най-отзад и свиреха траурна мелодия. От своя страна Лиса беше много добра в представянето си на публични места и пристъпваше бавно и величествено, с вродена елегантност и грация. Гледаше спокойно и уверено. Разбира се, не можех да я видя отстрани, но можех да си представя какво виждат зрителите. Беше красива и царствена, достойна наследница на рода Драгомир, и се надявах, че все повече и повече ще го осъзнава. Щяха да ни се спестят доста усилия, ако някой променеше закона за гласуване, така че да не се налага да търсим изчезнал роднина.

Изминаването на траурния маршрут отне доста време. Дори когато слънцето започна да се скрива под хоризонта, продължаваше да е горещо. Лиса започна да се поти, но знаеше, че нейното неудобство е нищо в сравнение с това на тези, които носеха ковчега. Ако на многобройните зрители им беше горещо, с нищо не го показваха. Проточваха вратове, за да видят по-добре шоуто, разиграващо се пред тях. Лиса не обръщаше особено внимание на зяпачите, но по израженията на лицата им разбрах, че ковчегът не беше единственото, от което се интересуваха. Те наблюдаваха и Лиса. Слуховете за това, което бе направила за Дмитрий, бяха като огромен пожар, който се бе разпрострял в света на мороите, и макар че мнозина бяха скептични относно способността й да лекува, имаше също толкова много, които вярваха. Видях учудване и благоговение, изписани по лицата им, и за секунда се запитах кого бяха дошли да видят в действителност : Лиса или Татяна?

Най-после се показа катедралата, което беше посрещнато с облекчение от Лиса. Слънцето не убиваше мороите както стригоите, но горещината и слънчевата светлина създаваха неудобство на всеки вампир. Процесията почти свършваше и тъй като приятелката ми беше една от онези, на които им бе позволено да присъстват на църковната служба, много скоро щеше да се наслади на климатика.

Докато оглеждах обстановката, не можех да не си помисля какъв ироничен кръговрат представлява животът. Върху просторните земи от двете страни на църквата се извисяваха две гигантски статуи на двама древни легендарни монарси на мороите: крал и кралица, под чието управление те бяха постигнали благоденствие и успехи. Въпреки че се намираха на значително разстояние от църквата, двете статуи се издигаха някак си заплашително, сякаш оглеждаха критично всичко наоколо. Близо до статуята на кралицата се намираше градината, която добре познавах. Бях принудена да работя в нея като наказание заради бягството ми в Лас Вегас. Истинската цел на онова пътуване — която никой не знаеше — беше да освободя Виктор Дашков от затвора. Виктор беше отдавнашен наш враг, но той имаше брат — Робърт, който владееше духа и знаеше как може да бъде спасен Дмитрий. Ако някой от пазителите бе разбрал, че аз съм освободила Виктор — а по-късно съм го изгубила, — наказанието ми щеше да бъде много по-тежко от подреждане на архиви и озеленяване. Поне бях свършила добра работа в градината , помислих си горчиво. Ако ме екзекутират, щях да оставя запомняща се следа в кралския двор.

Преди да се обърне и да влезе в църквата, погледът на Лиса се задържа доста дълго върху една от статуите. Сега цялата бе плувнала в пот и аз осъзнах, че не е само заради горещината. Беше неспокойна и притеснена. Но защо? Защо беше толкова нервна? Това бе просто церемония. Трябваше само да следва хода на нещата. При все това… ето пак. Нещо друго я тормозеше. Тя продължаваше да крие рояк мисли от мен, но няколко се изплъзнаха.

Прекалено близо, прекалено близо. Движим се твърде бързо.

Бързо? Не и според мен. Лично аз никога не бих се справила с тази бавна, тържествена стъпка. Особено ми беше жал за носачите. Ако бях един от тях, щях да пратя благоприличието по дяволите и да хукна към крайната цел. Разбира се, това можеше да поразтърси мъртвеца. Ако организаторката на погребението беше разстроена заради роклята на Лиса, можех да си представя как щеше да реагира, ако Татяна изпадне от ковчега.

Катедралата вече се виждаше по-ясно, а под слънчевите лъчи куполите й блестяха в кехлибарени и оранжеви оттенъци. Лиса беше на няколко метра от входа, но застаналият на прага свещеник се виждаше съвсем отчетливо. Одеждите му бяха направо заслепяващи. Бяха ушити от тежък, блестящ брокат, дълги и надиплени. Главата му бе увенчана с кръгла шапка с кръст, също златен. Помислих си, че е проява на лош вкус да засенчва по блясък и великолепие дрехите на кралицата, но може би това трябваше да прави един висш свещеник при официални случаи. Сигурно така привличаше Божието внимание. Той вдигна ръце, за да посрещне процесията, и така разкри още от това пищно одеяние. Останалата част от тълпата, в това число и аз, не можахме да се сдържим и вперихме смаяни погледи в ослепителната гледка.