Ришел Мийд - Последна саможертва

— Виждала ли си Ейдриън? Никъде не успях да го открия. Проверихме и в стаята му.

— О! — Лиса отвърна поглед.

— Какво? — Даниела едва не я разтърси. — Какво знаеш?

Лиса въздъхна.

— Не зная къде е той, но миналата нощ го видях, когато се връщаше от някакъв купон. — Приятелката ми се поколеба, сякаш се срамуваше да продължи. — Той беше… много пиян. Никога досега не съм го виждала такъв. Беше излязъл с някакви момичета и не зная. Съжалявам, лейди Ивашков. Той вероятно… ами, е заспал някъде.

Даниела закърши ръце. Напълно споделях тревогата й.

— Надявам се, че никой няма да забележи. Сигурно бихме могли да кажем… че е съсипан от мъка. И без това е такава лудница. Едва ли някой ще забележи. Ще им кажеш, нали? Ще им кажеш колко е разстроен?

Харесвах Даниела, но тази кралска обсебеност от имиджа наистина започваше да ми лази по нервите. Знаех, че обича сина си, но главната й загриженост в случая изглежда не беше погребението на Татяна, а какво ще си помислят другите за нарушаването на протокола.

— Разбира се — кимна Лиса. — Не бих искала някой да… ами, не желая това да се разчуе.

— Благодаря ти. А сега върви. — Даниела посочи към вратите, все още разтревожена. — Трябва да заемеш мястото си. — За изненада на Лиса, я потупа нежно по ръката. — И не се притеснявай. Ще се справиш. Просто дръж главата си изправена.

Пазителите, застанали пред вратата, познаха Лиса и й позволиха да влезе. Там, във фоайето, беше ковчегът на Татяна. Лиса замръзна, внезапно поразена и почти забравила защо е дошла.

Сам по себе си ковчегът бе произведение на изкуството. Всяка една от страните му бе украсена с рисунки на градински сцени, които блестяха в металически цветове във всички нюанси. Навсякъде блестеше злато, златни бяха и дръжките, които щяха да държат носачите. Въпросните дръжки бяха украсени със стръкове бледоморави рози. Струваше ми се, че бодлите и листата щяха доста да затруднят носачите, докато ги държат, но това си беше техен проблем.

Вътре, непокрита и сгушена сред още бледолилави рози, лежеше самата Татяна. Беше странно. Непрекъснато гледам мъртви тела. По дяволите, дори ги създавам. Но да видиш труп, който е балсамиран и лежи омиротворено и красиво нагласен… ами, беше зловещо. За Лиса също беше странно, особено след като не й се случваше да се сблъсква със смъртта толкова често, колкото на мен.

Татяна беше облечена в блестяща копринена рокля в наситен оттенък на пурпурното — традиционният цвят за кралско погребение. Роклята с дълги ръкави бе украсена със сложна плетеница от перли. Често бях виждала Татяна в червено — цвят, свързан с фамилията Ивашков — и бях доволна, че пурпурното е традиционният цвят за едно кралско погребение. Червената рокля би била твърде силно напомняне за кървавите й снимки, които бях видяла на изслушването, снимки, които се опитвах да изтрия от съзнанието си. Около шията й висяха нанизи със скъпоценни камъни и перли, а върху сивеещата й коса проблясваше златна корона с диаманти и аметисти. Някой бе свършил отлична работа с грима на Татяна, но дори и той не бе могъл да прикрие бледността на кожата й. По природа мороите са бледи. В смъртта ставаха бели като тебешир — също като стригоите. Гледката подейства на Лиса толкова силно, че тя се олюля леко и извърна глава. Уханието на рози изпълваше въздуха, но сладостта му се смесваше с лекия дъх на разложението.

Отговарящата за организацията на погребението забеляза Лиса и й нареди да заеме отреденото й място — след като преди това измърмори неодобрението си от неподходящия й избор за траурно облекло. Острите думи върнаха рязко приятелката ми в реалността и тя се подреди до петте кралски особи, застанали от едната страна на ковчега. За да не гледа директно мъртвата кралица, Лиса отклони поглед леко встрани. Скоро се появиха носачите и вдигнаха товара си, като използваха украсените с рози дръжки, за да положат ковчега на раменете си, след което бавно го понесоха навън към очакващата ги тълпа. Всички носачи бяха дампири. Бяха облечени в официални костюми, което отначало ме смути, но сетне осъзнах, че всички са дворцови пазители — с изключение на един. Амброуз. Както винаги, той изглеждаше прекрасно и се взираше право напред с безизразно лице.

Запитах се дали Амброуз наистина тъгува за Татяна. Толкова бях погълната от проблемите си, че забравях, че ставаше дума за погубен живот, за някого, когото навярно мнозина са обичали. Амброуз беше защитил Татяна, когато й бях бясна заради декрета за възрастта. Наблюдавайки го през очите на Лиса, ми се искаше да съм там и да поговоря лично с него. Той трябваше да знае нещо повече за писмото, което бе пъхнал в ръката ми в съдебната зала. Със сигурност той не беше обикновено момче за поръчки.