Ришел Мийд - Огнено сърце

– И така, рожденичке. – Сложих едно от кексчетата пред нея и забучих свещичката отгоре. Макар да не я бях ползвал от месец, запалката мигом запали фитила. – Пожелай си нещо.

Сидни ме озари с усмивка, по-сияйна от пламъка пред нея и аз усетих как сладкогорчива болка прониза сърцето ми. Какво си пожела тя? Рим? Ню Орлийнс? Някъде другаде? Тя не сподели желанието си, както и бе редно, и просто духна свещичката.

Изръкоплясках и изсвирих, а след това загребах с лъжичка в глазурата на моето кексче, нетърпелив да опитам вкуса на творението си. Имайки предвид, че бях свършил най-тежката работа – глазурата и украсата – чувствах, че мога спокойно да ги нарека мои творения. Каси само бе купила съставките, намерила рецептата и отмерила и смесила продуктите.

– Никога не би ми хрумнало, че толкова добре си пасват супа от бамя и кексчета за десерт. – Сидни замълча, за да оближе глазурата от пръстите си и аз тутакси загубих способността да разсъждавам.

– Това беше част от гениалния план на Каси – казах накрая. – Тя каза, че целувките винаги са по-сладки след глазурата.

– Брей. Тя наистина е кулинарен гений. – Сидни дояде глазурата и изтри деликатно пръстите си със салфетка. – Като заговорихме за целувки. Да разбирам ли, че си излъскал до блясък мустанга?

– Ох. Ами. – Почти бях забравил за колата. – Не се паникьосвай, но.

– О, не. Какво си му направил?

Вдигнах отбранително ръце.

– По-спокойно, нищо не съм му направил.

Разказах ѝ накратко за случилото се този следобед и с тревога видях как дяволитият ѝ поглед изчезва и изражението ѝ помръква.

– Горката кола. Ще се обадя сутринта в сервиза, за да разбера какво не е наред. Май ще трябва да я откараме в специализиран сервиз.

– Ха. Не съм сигурен, че мога да си позволя дори този.

Тя сложи ръка върху моята.

– Ще ти дам назаем.

Усещах какво следва и знаех, че няма начин да ѝ се противопоставя.

– Ще ми се притечеш на помощ?

– Разбира се. Нали това правим. – Тя се приближи до мен. Хопър се опита да се намести между нас, но аз го избутах. – Аз спасявам теб. Ти спасяваш мен. Ние просто ще се редуваме всеки път, когато някой от нас се нуждае от помощ. И ако това ще те накара да се почувстваш по – добре, мисли си, че спасявам Ивашкинатор, а не теб.

Засмях се и я прегърнах през кръста.

– Това променя всичко. Само дето сега нямам кола и не мога да изпълня обещанието си за рождения ти ден.

Сидни се замисли за няколко мига.

– Е, аз имам кола.

След час бях готов да се закълна, че никога повече няма да си правя майтап за онази мазда.

Оказа се една от най-вълнуващите ни срещи. И безусловно, една от най-изобретателните, имайки предвид колко е тясно на задната седалка. Докато лежахме един до друг, загърнати в одеялото, което се досетих да взема, се опитах да запечатам в паметта си всяка подробност. Гладката ѝ кожа, извивката на бедрото ѝ. Вьодушевяващата лекота, изпълваща душата ми, блажената умора.

Сидни дръзко се изправи и протегна ръка към люка на покрива на колата.

– Как ти се струва това като фон за рожден ден? – попита тя триумфално. Сребристият лунен лъч се процеждаше между клоните и струеше върху главите ни.

Преди да си свалим дрехите, тя обиколи квартала, за да се увери, че никой не ни следи. Макар да нямаше основания да подозира, че алхимиците ни шпионират, Сидни предпочиташе да не рискува. Доволна от предпазните мерки, накрая паркира на едно много удобно място на моята улица – от едната страна имаше дървета, а от другата – пустееща сграда на една пресечка от сградата ми. Естествено, някой можеше да мине покрай колата и да ни забележи, но вероятността за това беше много малка в този мрак.

Тя се сгуши отново под одеялото до мен и се извърна, за да отпусне глава върху гърдите ми.

– Чувам сърцето ти – рече тя.

– Нима от време на време проверяваш, за да се убедиш, че не съм нежив?

Отговорът ѝ беше тих смях, последван от дълга, чувствена целувка отстрани по врата ми.

Ръцете ми се стегнаха около нея. Отново се опитах да запомня всяка подробност от този момент. Телата ни се преплитаха в идеална хармония. Струваше ми се невъзможно, че извън блажения лунен рай на тази кола съществува един свят, от който трябва да се крием; свят, който иска да ни разкъса. Мисълта за това, което ни заобикаляше, караше всичко помежду ни да изглежда още по-призрачно и нетрайно.

– Разпадат се нещата; центърът не издържа – промърморих аз.

– Сега Иейтс ли цитираш? – попита тя недоверчиво, като леко повдигна глава. – Тази поема е за апокалиптични видения и Първата световна война.