Ришел Мийд - Огнено сърце

Но когато се захвана да пищи морковената торта и как трябва просто да се намаже с крем сирене, вместо да се прави специална глазура, нервите ми не издържаха. Взех празната табла и станах, за да си налея вода. Не се изненадах, когато Еди ме настигна.

– Какво става? – попитах. – Анджелина още ли разчепква морковената торта?

– Не. Сега се зае с печивата като цяло и разсъждава дали е по-добре глазурата да се маже след като изстинат, или преди това. – Той въздъхна. – Но предполагам ти е ясно, че има нещо повече.

– Изплюй камъчето.

– Току-що видяхме няколко доклада на пазители за група стригои, които се придвижват по крайбрежието. Всички са съвсем сигурни, че крайната им цел е Лос Анджелис.

Мигом улових подтекста.

– И вие сте разтревожени, че вашият стригой ще се присъедини към тях?

Той кимна.

– Искам да кажа, че не го знаем със сигурност, но това значително променя и усложнява ситуацията. Една от причините тази идея да не е напълно налудничава, беше, че в момента в областта активността на другите стригои е ниска.

– И какво ще правим? – Тревогата му започна да се предава и на мен.

– С Нийл смятаме, че утре трябва да действаме. Другите стригои още няма да са стигнали до там, а и е петък. Знаем, че нашия стригой си пада по клиентите на нощните клубове.

Изпъшках.

– Двете със Зоуи щяхме да отпразнуваме рождения ми ден. Ако го отменя. Господи, Еди. Ще бъде ужасно. И без това отношенията ни са доста обтегнати.

Изражението му се смекчи, но погледът му остана непоколебим.

– Това може да е единственият ни шанс.

Извърнах се и огледах столовата. Нийл си бе тръгнал, а Зоуи се бе изправила, несъмнено, за да се запъти към колата. Анджелина се навеждаше нетърпеливо към Джил и аз се запитах дали не е решила да обсъди с нея поредната конспиративна теория. Или може би някоя торта. Или помощниците роботи.

– Добре – казах на Еди. – Ще го уредя.

Направих го, но както предрекох, се разрази ужасна сцена.

Когато се върна от кормуването на паркинга, Зоуи беше вкисната, и аз отправих гореща молба към Бог да не е ударила някоя кола. На следващия ден след училище настроението ѝ не се бе подобрило, така че изгубих и последната надежда, че може да ми се размине. Нямаше смисъл да отлагам и ѝ съобщих лошата новина, че празнуването на рождения ден пак се отлага. В края на нашия "разговор" тя едва сдържаше сълзите си.

– Как можеш да продължаваш да се държиш така? – крещеше тя. – Какво ти става? Когато дойдох тук, си мислех. Мислех, че ще бъде велико. Мислех, че ще бъдем един отбор.

– Ние сме един отбор – уверих я. – Вършим толкова много неща и аз смятам. Ами, смятам, че ти постигаш удивителен напредък в общуването си с мороите и дампирите.

– Да, но не с тях искам да прекарвам времето си. А е теб, Сидни. С моята сестра! Защо всичко друго е по-важно от мен?

Приближих към нея, за да я прегърна, но тя ме отблъсна.

– Зоуи, ти си важна. Аз те обичам. Но трябва да свърша още много неща. Такава е нашата работа. Понякога се налага за известно време да сме откъснати от семейството и близките ни.

– Но ти не си откъсната! Аз съм тук! – Тя изтри ядно сълзите си. – Каза, че си приключила работата си с госпожа Теруилиджър! – Аз отново използвах старото си извинение, защото знаех, че това е едно от малкото неща, срещу които сестра ми не би могла да възрази.

– Така мислехме, но след това научихме за библиотеката в Пасадина. Там разполагат с материала, който ни е нужен. Спомняш ли си онзи откачен тип, за когото ти разказвах, и който ѝ е гадже? – Изсмях се глухо. – През деня ще я води на кучешко изложение и тя ще се освободи чак късно довечера. Добре поне, че библиотеката работи до.

– Не ми пука за тъпата ти библиотека! – Погледът ѝ режеше като лед, когато се втренчи в мен. – Искам да зная нещо, Сидни. И не ме лъжи, нито се опитвай да увърташ. Какво смяташ да кажеш на изслушването?

Това ме свари неподготвена. Понечих да излъжа, но когато срещнах пронизващия ѝ напрегнат поглед, не намерих сили да го сторя.

– Смятам да кажа истината – промълвих.

– И каква е тази истина?

– Че и мама и татко могат да ти предложат хубави неща. Мама не е лош човек, Зоуи. И ти го знаеш.

Лицето на сестра ми остана безстрастно.

– И ако те попитат, при кого смяташ, че трябва да остана, какво ще кажеш?

Взрях се в очите ѝ, които толкова приличаха на моите.

– При мама.

Тя се свлече на леглото, сякаш я бях ударила.

– Как можеш да ми причиниш подобно нещо?