Рик Янси - Последната звезда

Твърде късно за тях.

Твърде късно за мен.

Натиснах бутона.

ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА ПЪТЕКАТА сержантът се загърчи на мястото си, красивите й тъмни очи помътняха, черепът й се блъсна в облегалката, а след това увисна на коланите си. Меган се изправи като свещ с вик на ужас. Всички новобранци в кабината бяха последвали сержанта си.

Включително пилотът.

Носът на хеликоптера се насочи надолу, зави рязко вдясно. Паднах върху Фъстъка, който без да губи време се беше разкопчал. Проклетото хлапе схващаше всичко по-бързо от мен. Изиграх една бърза, отчаяна игра на шамарчета с Меган, опитвах се да освободя първо нея. Фъстъка излетя от мястото си – улових го за ръкава и го притиснах към гърдите си. После Меган се измъкна, но не я изпуснах, в едната ръка държах Фъстъка, а в другата нея.

– Реката! – изкрещях към тях.

Той кимна. Сред нас той беше най-хладнокръвният. Много бързо разкопча колана ми, за да ме освободи.

Хеликоптерът летеше към водата.

– Дръж се за мен! – извиках. – Не се пускайте!

Падахме странично. Реката представляваше безлична черна стена, която се втурна към отворения люк от страната на Фъстъка.

– ЕДНО!

Фъстъка затвори очи.

– ДВЕ!

Меган изкрещя.

– ТРИ!

Завъртях се на седалката, с по едно дете в ръка и се гмурнах с краката напред в отвора.

ВОЙНИЦИТЕ НАПАДАХА на Земята. В една секунда стояха прави, в следващата бяха долу. Някой беше изпържил мозъците им. Не бях сигурна как, но бях сигурна кой.

Обърнах се. Бях виждала толкова трупове, че ми стигаха до края на десетте ми хиляди съдби. От майка ми, която се давеше в собствената си кръв, до баща ми, който се гърчеше на земята прострелян в стомаха, от онези преди и тези след, онези между тях, моите мъртви, техните мъртви, нашите мъртви.

Да, достатъчно бях видяла.

А и тези, които току-що паднаха, бяха моите тела в известен смисъл. Все едно гледах към общия ни труп. Умножен по дванадесет.

Влязох в капсулата. Присвих се на стола. Поставих предпазните колани, издърпах ги и ги кръстосах на гърдите си. В ръката си държах палеца на мъртвец. В джоба си имах зелена ампула в пластмасова кутийка. В главата си имах десет хиляди гласове, които странно пееха като един. А в сърцето ми цареше спокойствие, то беше тихо място, недокоснато от нищо, отвъд пространството, необвързано от времето.

Каси, искаш ли да летиш?

Зелената ампула изпадна, когато се изскубнах от стола на „Страната на чудесата“, взех я, без да се замисля, без дори да погледна към нея. После видях Катализатора как лежи в коридора и си спомних, че си сменихме якетата. През цялото време беше носила бомбата и не беше казала на никого. Май знаех защо. Познавах я така, както тя познаваше себе си. Подобре дори, защото можех да си спомня всичко, което тя беше забравила.

Притиснах отрязания пръст на Вош към бутона за старт. Люкът се затвори, заключващият механизъм зажужа. Вентилацията се включи и хладен въздух облъхна лицето ми.

Капсулата се разтресе. Прииска ми се да вдигна ръце.

Да, тате, искам да летя.

ЗОМБИ

ИЗПУСНАХ децата, когато се гмурнахме във водата. Силата на приземяването ни раздели. Хеликоптерът падна в реката на няколкостотин метра нагоре по течението и огненото кълбо оцвети повърхността в мътнооранжево. Първо видях Меган, лицето й се показа на повърхността достатъчно, за да успее да изкрещи гъргорещо. Улових я за китката и я дръпнах към себе си.

– Капитан! – извика тя.

А?

– Изгубих Капитан!

Зарита срещу краката ми, протягаше свободната си ръка към плюшеното мече, което бавно се въртеше покрай нас. Исусе! Проклетото мече.

Погледнах през рамо. Фъстък, къде си? И го видях на брега, наполовина във водата, наполовина на сушата, извил гръб, докато изкашляше галон речна вода. Хлапето наистина беше неунищожимо.

– Добре, Меган. Качи се на мен, ще го взема.

Тя се вкопчи в гърба ми, уви слабите си ръчички около врата ми и тъничките си крачета около торса ми. Заритах към мечето. Улових го. После плувах дълго към брега, който не беше далеч, но водата беше ледена, а Меган, която мечешки се беше вкопчила в мен на гърба ми, ме дърпаше надолу. Мечешки ме дърпаше надолу. Добра игра на думи.

Рухнахме на брега до Фъстъка. Няколко минути мълчахме. После Фъстъка се обади:

– Зомби?

– Някой натисна копчето за очистване. Само едно нещо го обяснява, редник.

– Ефрейтор – поправи ме той. – После добави: – Катализатора?

Кимнах.