Рик Янси - Последната звезда

Аз съм всички тях: Ивън, Бен, Марика, Меган и Сам. Аз съм Дъмбо, Кекса и Малката. Аз съм всички онези, които ти изпразни, прилъга, съсипа, хилядите, които си мислеше, че си избила, но те живеят в мен.

Аз съм дори повече от това. Аз съм всички онези, които помнят, които са обичали, които са познавали и за които само са чули. Колко са в мен? Преброй звездите. Давай, преброй песъчинките в пясъка. Това съм аз.

Аз съм човечеството.

ПРЕМЕСТИХМЕ СЕ в прикритието на дърветата. Ако се е случило онова, което предполагах – че някой в базата е очистил всички останали, – вече нямаше риск да ги взема с мен, но имаше някакъв риск, а един човек, когото познавах, веднъж ми каза, че всичко се свежда до риска.

Фъстъка здравата се ядоса. На Меган й олекна.

– Кой ще я пази, ако дойдеш с мен? – попитах го аз.

– Не ми пука!

– Ами на един от нас му пука. И случайно този човек командва.

Минах през дърветата, през ничията територия, която ограждаше периметъра на базата, към най-близкия вход и кулата над него. Нямах оръжие, нямах с какво да се защитя. Лесна мишена. Но нямах избор. Продължих.

Вир-вода бях, а температурата малко над нулата, но не ми беше студено. Чувствах се страхотно, дори кракът вече не ме болеше.

БЛЕСТЯЩИЯТ ЗЕЛЕН кожух на кораба изпълни прозореца, заличи звездите. Вече само него виждах, а светлината от слънцето хвърляше отблясъци по равната му повърхност. Колко казваха, че е голям? Четиридесет километра от край до край, приблизително с размерите на Манхатън. Виждах само мъничка част от огромното цяло. Сърцето ми биеше лудо. Дишах накъсано, дъхът ми излиташе от устата на бели кълба. В капсулата беше страшен студ. Не помнех да ми е било толкова студено.

С треперещи ръце посегнах към джоба и извадих капсулата. Тя се изплъзна и се завъртя към върха на апарата като плувка във водата. Улових я след няколко опита, стиснах я здраво в юмрук.

По дяволите, студено ми беше. Зъбите ми тракаха. Не можех да мисля. Какво друго? Имаше ли друго? Имаше ли нещо недовършено, което да съм оставила? Не беше много – аз вече бях повече от сумата от моите преживявания. Имах десет хиляди личностни дялове.

Ето защо: когато човек види себе си през чужди очи, това променя неговия гравитационен център. Не променя начина, по който се възприема. Променя начина, по който възприема света. Не самия човек. А всичко-без-самия-човек.

Вече не те мразя, казах на кораба майка. И не се страхувам. Нищо не мразя, от нищо не се страхувам.

В центъра, точно в средата на зрителното ми поле, се увеличаваше черна дупка, която ми заприлича на отваряща се паст. Насочих се право към нея.

Поставих капсулата в устата си.

Не, отговорът не е омразата.

Черната дупка се увеличаваше. Попаднах в яма без светлина, в пустота, във вселена преди вселената да е била вселена.

И отговорът не беше страх.

Някъде в търбуха на кораба майка десетки бомби, двадесет пъти по-големи от тази в устата ми, се търкаляха към мястото, откъдето щяха да бъдат пуснати. Надявах се все още да са на мястото си. Надявах се да не са започнали да падат. Надявах се, че съм навреме.

Апаратът мина през отвора и влезе в кораба майка, разтърси се и спря. Прозорецът отново беше покрит със скреж, но отвън имаше светлина, просветваше на леда. Люкът до мен изсъска. Трябваше да изчакам, докато се отвори. После трябваше да стана от стола. После трябваше да се обърна и да се изправя очи в очи с онова, което ме чака отвън.

Ние сме тук, а после ни няма – ми каза той, – и не е важно времето, в което сме тук.

Между нас нямаше прекъсване, нямаше място, където аз да свършвам и той да започва.

Всичко беше свързано. Аз бях преплетена с всичко – от еднодневките до най-далечната звезда. Нямах граници, безпределна бях и отворена към сътворение, както цветето се отваря към дъжда.

Вече не ми беше студено. Ръцете на седем милиарда ме обгръщаха.

Станах.

Сега, когато лягам да спя…

Поех дълбоко последния си дъх.

И щом с утринната светлина се събудя…

Стиснах здраво зъби. Ампулата се счупи.

Научи ме как да поема по пътеката на любовта.

Излязох там, навън, и вдишах.

СТИГНАХ ДО постланата с чакъл пътека, която вървеше покрай оградата, когато слънцето изгря на хоризонта – не, не искам слънцето, не е възможно, освен ако слънцето не беше решило да се покаже от север и не беше разменило златистия си цвят за зелен. Завъртях се вдясно и видях звездите да угасват една по една, заличени от огромния взрив светлина на северния хоризонт – експлозия във високите слоеве на атмосферата, която покри всичко с река от ослепително зелено.