Рик Янси - Последната звезда

Продължавах да споря със себе си, когато чух безкрайно познатия и безкрайно влудяващ шум от куршум, който влиза в патронника на пистолет.

– Не мърдай! – извика Сам. – Да ти видя ръцете! Ръцете!

Извадих оръжието си и хукнах по пътеката с бързината, която позволяваше раненият ми крак, размазвах по килима миши изпражнения и подскачах около нападалите от рафтовете стоки и разкъсаните кутии, докато не стигнах до отдела за играчки и детето, което държеше повален човек на мушка.

На моята възраст. С униформа. Оптически мерник от Петата вълна висеше на слабия му врат. Облегнал се беше на задната стена под игрите, с едната си ръка притискаше корема, другата беше на главата му. Сърцето ми забави ритъма си. Не си помислих, че е Заглушител – Марика беше убила още преди месеци онзи, който отговаряше за участъка около Марбъл Фолс, – но никой не можеше да е напълно сигурен.

– Другата ръка! – извика към него Сам.

– Не съм въоръжен… – задави се момчето, говореше с тексаски акцент.

– Претърси го, Зомби – каза ми Сам.

– Къде е взводът ти? – попитах. Представих си как са ни обкръжили.

– Няма взвод. Само аз съм.

– Ранен си – казах. Виждах кръвта, най-вече засъхнала, но имаше и прясна върху предната част на ризата му. – Какво се случи?

Той поклати глава и се закашля. От гърдите му се чу хъхрене. Вероятно пневмония.

– Снайперист – едва успя да възстанови дишането си.

– Къде? В Марбъл Фолс или…?

Ръката, която беше притисната към корема му се размърда. Усетих как Сам се напряга до мен, протегнах ръка и поставих ръка върху дулото на неговата „Берета“.

– Чакай – измърморих.

– Нищо няма да ви кажа, трансформирани боклуци.

– Добре. Тогава аз ще ти кажа: не сме трансформирани. Никой не е – говорех бавно. Можех да му заразправям и че е мушкато, което сънува странен сън, със същия успех. – Почакай секунда.

Извлякох Сам до другия край на пътеката и прошепнах:

– Не бива да се държиш така.

Той поклати глава ожесточено.

– Напротив. Трябва да го убием.

– Никой никого няма да убива, Сам. Край с това.

– Не можем да го оставим тук, Зомби. Ами ако ни лъже за взвода си? Ами ако се преструва, че е ранен? Трябва да го убием преди да е убил нас.

Лицето му беше обърнато към мен, очите му светеха на гаснещата светлина, светеха с омраза и страх. Да го убием преди да ни е убил. Понякога, не често, но понякога се чудех за какво умря Каси. Куршумът беше излетял и вече нямаше път назад. Как щяхме да успеем да възстановим изгубеното? В изоставен супермаркет ужасено момиче беше застреляло невинен човек, защото вярата й е била разбита. Не е имала друг начин за постигане на сигурност, никакъв друг начин за спасение.

Тук си в безопасност. Пълна безопасност. Фразата все още ме преследваше. Преследваше ме, защото винаги е била лъжа. Била е лъжа, преди да дойдат те, и продължаваше да е лъжа. Човек никога не е в пълна безопасност. Никой човек на Земята не е, нито някога е бил в пълна безопасност. Да живееш означава да рискуваш живота си, сърцето си, всичко. Иначе си само вървящо тяло. Зомби си.

– Той е като нас, Сам – уверих го. – Всичко това няма да свърши, докато някой не реши да свали оръжието.

Не посегнах към оръжието му. Той сам трябваше да вземе решение.

– Зомби…

– Какво ти казах за това? Името ми е Бен.

Сам свали оръжието.

В същия момент в другия край на пътеката друга битка беше изгубена. Войникът беше излъгал, имаше оръжие и използва времето, за да го насочи към главата си и да натисне спусъка.

ПЪРВО МУ КАЗАХ, че идеята е глупава. После, когато той настоя, му казах, че ще чакам до сутринта. Късно следобед беше, а магазинът се намираше на седем километра и половина. Нямаха време да отидат и да се върнат преди мръкнало. Той обаче тръгна.

– Утре е Коледа – напомни ми Бен. – Пропуснахме миналата Коледа и повече няма да пропускам Коледи.

– И какво й е толкова важно на Коледата? – попитах.

– Всичко – отговори ми той и се усмихна, сякаш това имаше власт над мен.

– Не вземай Сам.

– Сам е причината да отида. – Погледна през рамото ми към Меган, която си играеше до камината. – И тя също.

После допълни:

– И Каси. Най-вече.

Обеща да се върнат скоро. Наблюдавах ги как се отдалечават от верандата, която гледаше към реката. Вървяха към моста, Сам дърпаше празна количка, Бен щадеше крака си, слънцето очертаваше сенките им, едната дълга, другата късичка, като стрелките на часовник.

Щом мръкна и ревна. Винаги така ставаше. Седях в люлеещия се стол, държах я в скута си. Току-що се беше нахранила, затова бях уверена, че не е гладна. Допрях ръка до лицето й и внимателно се промъкнах в нея, за да разбера от какво има нужда. Бен. Искаше Бен.