Рик Янси - Последната звезда

Първата ми мисъл беше за децата. Не знаех какво, по дяволите, се случи и не свързах снаряда, излетял от базата, с огромния взрив на север. Не ми хрумна, че за пръв път от много време нещо може би наистина се е случило както ние искаме. Честно казано, когато видях светлината, си помислих, че е започнала бомбардировката и съм свидетел на разрушението на първия от градовете на Земята. Идеята, че корабът майка може да изчезне, дори не се появи на радара ми. Как така да изчезне? Този кораб беше недостижим като луната.

Подвоумих се, опитах се да реша дали да продължа, или да се върна обратно. Но зелената светлина избледня, небето отново стана розово и никакви ужасени деца не изскочиха от гората да търсят спасение. Реших да продължа. Вярвах на Фъстъка. Той щеше да съумее да се държи както трябва, докато се върна.

След десет минути влязох в базата и видях първия от много трупове. Мястото беше гробница. Минах през поле от мъртъвци. Лежаха на купчини, на групи от по шестима, десетима, телата им бяха изкривени в пози на мълчалива агония. Спрях да огледам една ужасяваща грамада, търсех познати лица. Не исках да хукна, въпреки че един глас в мен крещеше всяка минута да бързам, бързам. И някъде позабравен спомен изникна – за случилото се в „Кемп Хейвън“ – как Вош искаше да жертва селото, за да го спаси.

Това можеше и да не е дело на Катализатора – можеше да е следствие от това, че Вош е използвал последната си възможност.

Отне ми часове да стигна до последното ниво, дъното на ямата с мъртъвци.

Тя едва вдигна глава, когато отворих вратата на стълбището. Може и да съм крещял името й, не помня.

Не помнех и да съм се препъвал в тялото на Вош, но така трябва да е станало. На пътя ми беше. Ботушът ми ритна бутона за избиване, който лежеше до нея. Устройството литна по пода.

– Уокър – задави се тя, посочи към рамото ми по коридора. – Мисля, че той е…

Поклатих глава. Ранена беше и все още си мислеше, че ще взема да се тревожа за него и за секунда? Докоснах рамото й. Тъмната й коса погали опакото на ръката ми. Очите й блестяха. Ярката им светлина ме прониза.

– Намери ме – каза тя.

Коленичих до нея. Улових ръката й.

– Намерих те.

– Гръбначният ми стълб е счупен – каза тя. – Не мога да ходя.

Промуших ръце под нея.

– Ще те нося.

КЪСНОТО СЛЕДОБЕДНО СЛЪНЦЕ покриваше прашните прозорци на огромния магазин със златист блясък. Вътре светлината беше отслабнала до сиво. Имахме по-малко от час, за да изпреварим мрака и да се приберем вкъщи. Денят може и да принадлежеше на нас, но нощта принадлежеше на койотите и глутниците подивели кучета, които скитосваха по бреговете на Колорадо и скитаха из покрайнините на Марбъл Фолс. Бях добре въоръжен, не обичах койотите, но мразех да стрелям по кучета. По-старите преди време си бяха имали стопани, изпълваше ме чувството, че се отказвам от всяка надежда за спасение.

А и имаше и други животни освен кучета и койоти. Няколко седмици след като в края на лятото пресякохме границата на Тексас, Марика забеляза животни, избягали от зоологическата градина, които пиеха вода на няколко километра нагоре по течението – лъвица и двете й малки. От тогава насам Сам си умираше да иде на сафари. Искаше да залови и опитоми слон, за да може да го язди като Аладин. Или да улови маймуна, която да опитоми. Не е придирчив.

– Ей, Сам – извиках от пътеката. Той отново се беше залутал нанякъде в търсене на съкровища. Напоследък бяха комплекти Лего. Преди това Линкълн Логс. Развил беше страст към строенето на разни неща. Направи крепост, къща на дърво и започна да гради подземен бункер в задния двор.

– Какво? – извика той от отдела за играчки.

– Става късно. Трябва да вземем решение.

– Казах ти, че не ме е грижа! Ти решаваш! – Нещо падна от рафта и той високо изруга.

– Ей! Какво ти казах за ругатните? – извиках му. – Внимавай как се изразяваш.

– Шибана шибанярска шибания, шибаняр.

Въздъхнах.

– Хайде, Сам, трябва да отнесем това нещо на седем километра и половина и не ми се иска да вървя по мръкнало.

– Зает съм.

Обърнах се към витрината. Добре, тези електрифицираните са безполезни. Така оставаха вариантите от изкуствени дръвчета с височина около два, два и половина и три метра. Триметровите бяха твърде високи за стаята. Следователно избирахме между дръвчета с височина метър и осемдесет и два и четиридесет. По-лесно щеше да ни е да отнесем високото метър и осемдесет дръвче, но то изглеждаше окаяно. Жегата в Тексас сериозно го беше повредила. Игличките се огъваха и бяха омекнали, на местата на опадалите имаше огромни оголени места. По-високото не изглеждаше по-свежо, но не беше толкова проскубано. Но два метра и четиридесет, по дяволите! Може би в склада имаха нови в кутии.