Рик Янси - Последната звезда

ВСЯКА ВЕЧЕР от мрак до изгрев той стоеше на пост на верандата и гледаше към реката. На всеки половин час слизаше от верандата, за да обходи района. После се връщаше, за да бди, докато другите спят. Той рядко спеше, обикновено по час-два следобед, събуждаше се рязко, загубил представа къде е, изпълнен с ужас като давещ се човек, който се показва на повърхността на водата, която може да го повлече надолу, лишен от угризения посредник, който би могъл да го убие.

И да сънуваше, не си спомняше сънищата.

Сам в мрака, буден, докато всички други спят, тогава той се чувстваше в мир. Предполагаше, че такава е природата му, наследена от неговия баща, от бащата на баща му, земеделци и животновъди, които бяха стопанисвали земя и домашни животни. Стопани, пазители, пазачи на урожая. Това трябваше да е наследството на Ивън Уокър. Вместо това той се беше превърнал в неговата противоположност. Мълчалив ловец в гората. Сеещ смърт убиец, дебнещ своите жертви – човеци. Колко беше убил, преди да я открие в скривалището й в гората в онзи есенен следобед? Не помнеше. Не чувстваше, че му е простено, като знаеше, че са го използвали, не чувстваше освобождение от знанието, че е бил жертва като хората, които беше убил – от разстояние, винаги от разстояние. Прошката не идваше от невинността или от незнанието. Прошката идваше от любовта.

Призори той стана от верандата и отиде в стаята си. Беше дошъл моментът. Твърде дълго се беше задържал тук. Сложи допълнително яке в пътническата си чанта – якето, което беше взел от убежището на Грейс и което Каси толкова мразеше, – когато Бен се появи на вратата без риза, със сънени очи, набола брада.

– Тръгваш – каза той.

– Тръгвам.

– Марика каза, че така ще направиш. Не й повярвах.

– Защо?

Бен сви рамене.

– Невинаги е права. Половин от един процент от времето, тя е само наполовина права. – Разтри очи и се прозя. – И няма да се върнеш. Никога. И затова ли е права?

Ивън кимна.

– Да.

– Добре. – Бен отмести поглед, бавно почеса рамото си. – Къде отиваш?

– Да търся светлини в мрака.

– Светлини – като ехо повтори Бен. – Буквално светлини или…

– Имам предвид бази. Военни комплекси. Най-близкият е на сто и петдесет километра. Ще започна от там.

– И какво ще правиш?

– Онова, за което ми дадоха дарба.

– Ще взривиш всяка военна база в Северна Америка ли?

– И в Южна Америка, ако оцелея.

– Амбициозно.

– Не вярвам, че ще действам сам.

Бен се замисли.

– Заглушители.

– Къде другаде биха могли да отидат? Знаят къде са враговете им. Знаят, че всяка база има извънземно управление като „Кемп Хейвън“. Сега си мислят, че нямат избор, след като корабът майка изчезна, освен да взривят базите на Петата вълна. Е, аз вярвам, че така си мислят. Това щях да си мисля и аз, ако все още вярвах. Ще видим.

Метна чантата на рамо и тръгна към вратата. Бен застана на пътя му. Лицето му беше поаленяло от гняв.

– Говориш за убийството на хиляди невинни хора.

– Какво предлагаш да направя, Бен?

– Остани тук. Помогни ни. Ние… – Пое дълбоко дъх. Трудно му беше да го изрече – Имаме нужда от теб.

– За какво? Ти можеш да стоиш нощем на пост, да се грижиш за градината и да ловуваш като мен.

– По дяволите, Уокър, за какво става дума? – избухна гневно Бен. – За какво всъщност става дума? За край на войната или за отмъщение? Можеш да взривиш половината свят и пак всичко да си е същото, така няма да я върнеш.

Ивън запази спокойствие. Чул беше всички доводи много пъти. От месеци водеше тези битки – сам сред метежа в сърцето си.

– Двама ще бъдат спасени за всеки, когото убия. Такава е сметката. Каква е другата възможност? Да остана тук, докато оставането тук стане твърде опасно, после да се преместя на друго място, после на друго, на друго, да се крия, да бягам, да използвам дарбите си, които те ми дадоха, за да остана жив, за какво? Каси не умря, за да мога аз да живея. Тя умря за нещо повече.

Бен поклати глава.

– Добре, какво ще кажеш тогава сега аз да те убия и да спася живота на десетки хиляди невинни? Как ти се струва тази сметка?

– Вярна ти е сметката – усмихна се Ивън. – Проблемът е, че не си убиец, Бен. Никога не си бил.

ИВЪН УОКЪР мина по моста над реката. Ивън Уокър с чанта на рамо и пушка в ръка се смаляваше в далечината.

– Къде отива? – попита Меган. Сам поклати глава, не знаеше.

Наблюдавах го, докато изчезна от погледите ни.

– Да играем на нещо – предложи Меган.