Рик Янси - Последната звезда

– Не се притеснявай – казах й. – Ще се върне. Той обеща.

Защо му беше да ходи чак до онзи магазин? От тази страна на реката имаше десетки къщи с коледни дръвчета на таваните. Той обаче искаше „ново“ дръвче и трябваше да е изкуствено. Да не умре, настояваше той.

Увих я по-плътно в одеялото. Нощта беше облачна и откъм реката духаше студен вятър. Светлината от камината грееше през прозорците зад мен и осветяваше дъските.

Ивън Уокър дойде на верандата и остави пушката си на парапета. Погледът му проследи моя в мрака отвъд реката, огледа моста и сградите от другата страна.

– Все още ли не са се върнали? – попита ме той.

– Не са.

Погледна ме и се усмихна.

– Ще се върнат.

Той ги видя пръв как приближават към моста и дърпат малката червена количка със зелен товар зад себе си. Уокър се усмихна.

– Изглежда са имали страшен късмет.

Преметна оръжието на рамо и отново влезе в къщата. Вятърът промени посоката си. Усетих мирис на барут. По дяволите, Бен. Когато се появи на пътеката, ухилен до уши като доволен ловец, довлякъл убития дивеч в пещерата, изпитах желание да го фрасна по главата. Глупав риск за проклето пластмасово дръвче.

Станах. Той видя изражението на лицето ми и спря. Сам се замота зад него, сякаш се мъчеше да се скрие.

– Какво? – попита Бен.

– Кой е стрелял с оръжието си и защо?

– Ти чу ли изстрела, или го подуши? – Той въздъхна. – Понякога наистина мразя Дванайсетата система.

– Отговори, Периш.

– Обожавам, когато ме наричаш Периш. Казвал ли съм ти? Толкова е секси. – Целуна ме и добави: – Не бяхме ние, а останалото е дълга история. Да влизаме. Навън замръзваме.

– Не замръзваме.

– Добре де, студено е. Хайде, Съливан, да започваме тържеството.

Влязох след него в къщата. Меган скочи от куклите си и изписка от щастие. Пластмасовото дръвче докосна нещо в душата й. Уокър излезе от кухнята, за да помогне да го поставят. Стоях до вратата, полюшвах бебето на хълбок, докато тя ревеше. Бен най-накрая забеляза и остави елхата, за да я вземе от ръцете ми.

– Какво има, малка еднодневке, а? Какво ти става?

Тя вдигна юмруче към носа му, Бен се разсмя. Винаги се смееше, когато тя го удряше или правеше нещо, което не бива да се насърчава, като желанието й да я гушкат през две секунди. От мига, в който се роди, тя го командваше с малкото си пръстче.

В другия край на стаята Ивън Уокър трепна. Еднодневка. Дума, която отекваше, дума, която никога нямаше да се превърне просто в дума. Понякога се чудех дали не трябваше да го оставим в Канада, дали не постъпихме много жестоко, като му върнахме спомените, нещо като психологическо мъчение. Алтернативата обаче беше немислима: да го убием или да го оставим напълно безпаметен, да го превърнем в човешка черупка без никакви спомени за нея. И двете възможности бяха болезнени, избрахме болката.

Болката беше необходима. Болката беше живот. Без болка радостта не беше възможна. Каси Съливан ме научи на това.

Ревът продължаваше. Дори Бен със своите специални Перишови способности не успя да я успокои.

– Какво й е? – попита ме той, сякаш знаех.

Все пак се опитах да отговоря.

– Нямаше те. Наруши рутината й. Тя не обича подобни неща.

Толкова приличаше на своята съименница – ревеше, удряше, изискваше, нуждаеше се. Може би все пак има нещо в идеята за прераждането. Неспокойна, все недоволна, кипваше бързо, упорита и безкрайно любопитна. Каси го беше казала много отдавна, тя го беше назовала. Аз съм човечеството.

Сам изтича по коридора към спалнята си. Май вече не понасяше плача й. Грешах. Върна се с нещо, скрито зад гърба си.

– Щях да изчакам до утре, обаче… – Сви рамене.

Мечето беше видяло и подобри дни. Едното ухо липсваше, козината му беше станала от кафява на мърлявосива, прокъсана, кърпена и отново кърпена, имаше повече шевове от Франкенщайн. Изцапано, окъсано, но все още тук. Все още тук.

Бен взе мечето от Сам и го накара да танцува пред погледа на Каси. Пълничките ръчички на мечето запляскаха. Неравните крачета на играчката – едното беше по-късо от другото – се увиваха ли, увиваха. Бебето поплака още няколко минути, заради гнева и несгодата, но те сякаш отлетяха, безплътни като вятъра. Посегна към играчката. Дай ми, искам я, искам я.

– Е, какво знаеш ти? – попита Бен. Погледна ме и усмивката му беше толкова искрена – без пресметливост, без суета, без да иска нищо в замяна, но изразяваща всичко, – че не успях да се сдържа, а и всъщност не исках.

Усмихнах се.