Рик Янси - Последната звезда

– Катализатора.

Той помисли секунда. И после треперенето на гласа издаде страха му да попита:

– Каси?

КАСИ

РЪКАТА БОЖИЯ се стовари отгоре ми, когато капсулата се откъсна от площадката за излитане, силен юмрук прилепи тялото ми към стола, а после същият юмрук се сви около мен, притисна ме. Някой гаден умник затисна гърдите ми с двутонна скала и ми беше много трудно да дишам. А друг, без да го е грижа за моето удобство и сигурност, беше изключил осветлението – не виждах дори зловещата зелена светлина, която май идваше отвсякъде и от никъде. Или беше така, или очите ми се бяха забили в тила ми.

– НЕ, ФЪСТЪК. ТЯ вероятно не е успяла да се спаси – Преди да успея да изрека думите, Меган ме удари по гърдите и посочи към базата. Кълбо от ярка зелена светлина се появи над дърветата в розовеещото небе. Остатъците от него стояха пред очите ни, дълго след като то беше изчезнало в атмосферата.

– Падаща звезда! – каза тя.

Поклатих глава.

– Посоката е обратна.

Накрая предположих, че съм сгрешил.

НЯКОЛКО МИНУТИ продължи усещането, че бавно ме премазват до смърт в пълен мрак. С други думи, цяла вечност. Добре, вечност е дума.

Дума, която подмятаме, сякаш можем да схванем значението й, сякаш вечността е нещо, което човешкото съзнание може да обхване.

Ремъците на гърдите ми се разхлабиха. Двутонният блок се стопи.

Поех дълбоко и треперливо дъх с отворени очи. Капсулата беше тъмна – нямаше я зелената светлина и доброто избавление. Ненавиждах зеленото на Другите, изобщо не беше моят нюанс. Погледнах през прозореца и ахнах.

Здравей, Земя.

Така значи те вижда Бог, яркосиня сред пълен мрак. Нищо чудно, че те е създал. Нищо чудно, че е създал слънцето и звездите, за да може да те вижда.

Красиво е друга дума, която подмятаме нехайно, лепим я на всичко от коли до лак за нокти, докато думата се разнищи под тежестта на цялата баналност. Но думата е красива. Надявам се да не го забравят. Светът е красив.

Капчица вода се появи пред очите ми. Падаше свободно – най-странната сълза, която съм избърсвала.

Никога не забравяй, Самс. Любовта е за цяла вечност. Ако не е, не би било любов. Светът е красив. Ако не е, не би било светът.

Най-изумителното от това, че пазех в себе си спомените на брат ми ли? Да видя себе си през неговите очи, да чуя себе си през неговите уши, да преплавам Касиопейското море в три измерения, начинът, по който преживяваме на практика всичко, с изключение на онова, което уж трябва да разбираме най-добре: себе си. За Сам има куп цветове, ухания и чувства, които съставляват Каси, и тази Каси не е Каси на Бен нито Каси на Марика, нито Каси на Ивън или дори Каси на Каси, тя принадлежи на Сам и на никого другиго.

Капсулата се претърколи, яркото синьо бижу изчезна от погледа и за последен път в живота си се изплаших, сякаш бях паднала от ръба на света – в известен смисъл май точно това се беше случило. Инстинктивно посегнах към изчезналата Земя, пръстите ми се удариха в прозореца.

Сбогом.

О, твърде далеч съм. И твърде близо. Ето ме, чувам гласче, което дращи пустотата: Сама, сама, сама, Каси, ти си сама. И ето, че гледам през очите на Ивън към момичето със задължителното плюшено мече и безполезния М16, свито в спалния си чувал дълбоко в гората, как си мисли, че е последният човек на Земята. Наблюдавам я нощ след нощ и ровя в нещата й, когато тя е отишла за провизии. Какъв съм нещастник, докосвам вещите й и чета дневниците й, защо просто не мога да я убия?

Това е името ми. Каси от Касиопея. Самотна, както са самотни звездите.

Сега откривах себе си в него и не съм човекът, когото очаквах да открия. Неговата Каси разсича мрака със светлината на милиард слънца. И той е толкова смаян от това, колкото съм и аз, както е и човечеството, както са и Другите. Не може да каже защо. Няма причина, няма просто обяснение. Невъзможно е да разбереш и невъзможно да сравниш, все едно да попиташ защо изобщо съществува всичко.

Той знае отговора добре. Просто това не е отговорът, който търсех.

Съжалявам, Ивън, сгреших. Не си обичал представата си за мен, вече го знам. Звездите зад прозореца избледняха, отнесени от противната зелена светлина, и след минута корпусът на кораба майка се показа.

О, гадино. Цяла година мразех зеления ти търбух. Наблюдавах те, изпълнена с омраза и страх, а ето ни сега, само ние двамата, Другите и човечеството.

Това е името ми. Не Каси от Касандра. Или Каси от Касиди. Не и Каси от Касиопея. Вече не е. Вече съм повече от нея.