Рик Янси - Последната звезда

Ние сме новобранците, които бързат към своите бойни станции, спасените, избраните, урожаят, събран в базите и разделен на групи, в които телата ни заякнаха, а душите ни се изпълниха, за да бъдат напълнени с омраза и надежда, и знаем, докато излизаме от бункерите си, че зората приближава и с нея войната, за която копнеехме и от която се страхувахме, краят на зимата, нашият край. Помним Бръснача и цената, която плати. Издълбахме инициалите VQP на телата си в негова чест. Спомняме си смъртта, но не можем да си спомним имената си.

Ние сме изгубените, единствените, онези, които не се качихме на автобусите, които пухтяха по магистралите, празните градски улици, самотните пътища. Окопахме се за през зимата и наблюдавахме небето, не се доверихме на никой непознат. Онези от нас, които не загинаха от глад, от студ или от инфекции, които антибиотиците не можеха да преборят, ние устояхме. Превихме се, но не се пречупихме.

Ние сме единствените ловци, замислени от създателите си да съберат оцелелите на автобусите, които обхождат с тази задача околностите, и убиват онези, които отказват да се качат. Ние сме специални, ние сме особени, ние сме Другите. Ние се пробудихме за лъжата, която беше толкова необорима, че да не й повярваме би било лудост. Сега работата ни е завършена и ние наблюдаваме небето, чакаме освобождение, което никога няма да дойде.

Ние сме седемте милиарда, които бяха пожертвани, ние сме само кости, дори плътта от телата ни е отнета. Ние сме пометените, отхвърлените, със забравените имена, с лица, изгубени във вятъра, земята и пясъка. Никой няма да ни познава, следите ни са заличени, заветите ни са унищожени, децата ни и децата им, и децата на децата им са въвлечени във война един срещу друг до последното поколение, до края на света.

Ние сме човечеството. Името ни е Касиопея.

В нас е гневът, в нас е скръбта, в нас е страхът.

В нас е вярата, в нас е надеждата, в нас е любовта.

Ние сме съдът, в който се побират десет хиляди души. Ние ги носим. Ние ги държим. Ние ги пазим. Ние понасяме тяхното бреме и през нас животът им е спасен.

Те са в нас и ние сме в тях. Сърцата ни съдържат всички други. Едно сърце, един живот при идването на последния полет на еднодневката.

ИЗВЪНЗЕМНИТЕ СА ГЛУПАВИ.

Десет хиляди години, за да ни изберат, да ни опознаят до последния електрон и още не са схванали идеята. Все още не разбират.

Малоумници.

Капсулата стоеше над издигнатата платформа три стъпала над пода. Яйцевидна, със зеленикавия цвят на черупката на костенурка и размерите на голям ван, модел „Събърбън“, или кадилак „Ескалейд“. Ключалката е заключена, но имам ключ. Притиснах отрязания пръст на Вош към ключалката върху кръглия сензор до вратата и вратата безшумно се отвори с плъзгане. Примигнаха лампи. Яркозелена светлина, в която се смесваха цветовете на дъгата, окъпа вътрешността. Вътре имаше само една седалка и едно табло. Нямаше панел с бутони. Нито малки монитори. Нищо освен кресло, табло и прозорче, през което предположих, че трябва да махна за сбогом.

Ивън едновременно беше сгрешил и имаше право. Повярвал беше във всички техни лъжи, но знаеше единствената важна истина. Единствената истина, която имаше значение, преди да дойдат, когато вече бяха тук и след това.

Нямаха отговор на любовта.

Решили бяха, че са я изтръгнали от нас, изпепели ли са я от мозъците ни, като заместят любовта с нейната противоположност – не омразата, а безразличието. Мислели са си, че могат да превърнат хората в акули.

Но са пропуснали една малка дреболия. Не са имали решение на задачата, която тя поставя, защото задачата няма отговор. Дори не е въпрос за размисъл.

Задачата с онова проклето мече.

СЛЕД КАТО КАСИ ТРЪГНА, пуснах оръжието.

Не ми трябваше. Подаръкът на Вош беше в джоба ми.

Аз бях детето в житната нива.

По настилката се чу тропот от ботуши, по полирания бетонен под, по металните обкови на стъпалата, от полосите до командния център, шумът от хиляди крака, които тичат като хшът-хшъткането на плъховете зад стените на стария хотел.

Обкръжена бях.

Ще й дам единственото, което мога – помислих си, посегнах към зелената ампула в джоба си. – Единственото, което ми остана.

Пъхнах пръсти в джоба на якето си.

Празния джоб на якето.

Потупах другите си джобове. Не. Не бяха моите джобове. Това бяха джобовете на Каси. Дадох й моите дрехи под навеса, преди да влезем в командния център.