Рик Янси - Последната звезда

– Какво състояние.

– Счупи ми гръбнака. Не мога да си движа краката, Каси.

Поклати глава. Ивън. Вош. Аз. Твърде много за възприемане.

– Какво стана? – попитах.

Погледът й се насочи по коридора.

– Помещението с електрическото захранване. Знаех точно къде е. Кодът за вратата, знаех и него. – Обърна се към мен. – Познавам тази база в подробности.

Очите й бяха сухи, но всеки момент щеше да се пречупи. Чувах го в гласа й, изпълнен с болезнена почуда.

– Убих го, Катализатор. Убих Ивън Уокър.

– Не си, Каси. Създанието, което ме нападна, не беше човек. Според мен Вош е заличил паметта му – човешката му памет и…

– Знам – тросна се тя. – Това е последното, което е чул, преди да му я отнемат: „Заличи човека“.

Поемаше дълбоко дъх. Сега неговите преживявания бяха нейни. Изживяваше момента на ужаса му, последния миг от живота на Ивън Уокър.

– А сигурна ли си, че е мъртъв? – попитах.

Тя безпомощно махна с ръка във въздуха.

– Съвсем сигурна – намръщи се. – Остави ме вързана за оня шибан стол.

– Мислех, че ще имам време…

– Е, нямаше…

Над главите ни се включи говорител:

– ОБЩА ЗАПОВЕД ЧЕТИРИ Е ОТМЕНЕНА. ЦЕЛИЯТ НАЛИЧЕН СЪСТАВ ДА СЕ ЯВИ НЕЗАБАВНО НА ПОСТОВЕТЕ…

Чух как взводовете излизат от бункерите си из базата. Всеки момент ни очакваше тътен от ботуши, блясък на стомана и дъжд от куршуми. Каси наклони глава, сякаш и тя можеше да ги чуе с неподобреното си ухо. Но тя беше подобрена по друг, по-всеобхватен начин, който само можех да се преструвам, че разбирам.

– Трябва да вървя – каза тя. Не гледаше към мен. Като че изобщо не говореше на мен. Можех само да наблюдавам как тя измъкна ножа от калъфа му, привързан за бедрото ми, пристъпи към Вош, притисна плътно ръката му до пода и с два решителни маха отряза десния му палец.

Пусна кървавия пръст в джоб на униформата си.

– Няма да е добре да те оставя тук, Марика.

Пъхна ръце под раменете ми и ме извлече към най-близката врата.

– Недей, забрави за мен, Каси. С мен е свършено.

– Я млъквай – измърмори тя. Натисна кода на таблото и ме издърпа в помещението. – Причинявам ли ти болка?

– Не. Нищо не ме боли.

Тя ме подпря на стената в дъното с лице към вратата и притисна оръжието към ръката ми. Поклатих глава. Да се крия в тази стая с оръжие, означаваше само да отложа неизбежното.

Имаше и друг начин, носех го в джоба на гърдите си.

Когато дойде моментът – а моментът ще дойде, – ще искаш да имаш това.

– Махай се от тук – казах й. Времето ми беше дошло, но не и нейното. – Ако успееш да излезеш от сградата, може би ще успееш да напуснеш периметъра…

Тя поклати нетърпеливо глава.

– Не е това начинът, Марика. – Отново гледаше в друга посока. – Наблизо е. Пет минути от тук? – Тя кимна, сякаш някой беше отговорил на въпроса й. – Да, в края на коридора. Около пет минути.

– Какъв край на коридора?

– Зона 51.

Стана. Сега стоеше стабилно на краката си и решително стискаше уста.

– Той няма да разбере. Страшно ще се ядоса, а ти ще му обясниш. Ще му кажеш какво се е случило и защо ти ще се грижиш за него, разбра ли? Ти ще го пазиш и ще имаш грижата да се къпе, да си мие зъбите, да си реже ноктите, да носи чисто бельо и ще го научиш да чете. Научи го да бъде търпелив, мил и да се доверява на всички. Дори на непознати. Особено на непознати.

Замълча.

– Има и още нещо. О, да. Накарай го да проумее, че не е случайно. Че няма начин седем милиарда милиарда атома случайно да се съберат в една личност на име Самюъл Джаксън Съливан. Какво друго? О! Повече никога никой да не му вика Фъстъка до края на живота му. Сериозно ти говоря. Толкова е глупаво. Обещай ми, Марика. Обещай ми.

СЕДЕМ МИЛИАРДА МИЛИАРДА

НИЕ СМЕ ЧОВЕЧЕСТВОТО.

Ние сме едно.

Ние сме момичето със счупен гръб, проснато в празна стая, което чака края си.

Ние сме мъжът, паднал на километър, и единственото все още живо в нас не е живо нещо, ами извънземно устройство, което направлява всички налични ресурси, за да запази тялото ни, което лежи на студения камък, да накара сърцето ни отново да забие. Няма разлика между нас и системата. Дванайсетата система е нас и ние сме Дванайсетата система. Ако някой от нас се провали, другият ще загине.

Ние сме затворници на борда на хеликоптера, който кръжи над базата, докато горивото му свършва, люлее се над широка река, чиито вълни са черни и бързи, а гласовете ни заглъхват от вятъра, който реве през отворената кабина, и ръцете ни са стиснати едни в други, ние сме свързани един с друг в неразрушима верига.