Рик Янси - Последната звезда

Зелената ампула не беше у мен. У Каси беше.

Стъпките от ботуши по паважа, по полираните бетонни подове, по металния обков на стъпалата. Отблъснах се от стената и запълзях към вратата.

Близо беше. Пред стаята, от другата страна на вратата, на няколко стъпки от нея по коридора. Ако стигнех до него, преди те да стигнат до това ниво, все още имах шанс – те нямаха, но аз имах.

Каси имаше.

Вратата. Натиснах ръчката, отворих я наполовина, после бързо се намъкнах в отвора, за да й попреча да се затвори. Виждах го, останалия без лице убиец на седем милиарда, който трябваше да ме убие, когато имаше възможност – а имаше няколко, – но не успя. Беше се провалил, защото дори той беше объркан от непредвидимата траектория на любовта.

Коридор. Устройството би трябвало да е все още у него. Носеше го навсякъде със себе си. Съвсем леко – колкото мобилен телефон, проследяваше всеки новобранец с имплант в базата. И с едно натискане на палеца можеше да изпрати сигнал до импланта, вграден в тиловете им, да избие всички тях.

Вош. По корем изпълзях до него, улових гърба на униформата му и го претърколих. Кървавият кратер, в който се беше превърнало лицето му, се обърна към стерилната светлина от тавана. Чувах ги по стълбите, ботуши по металните ръбове на стъпалата, засилваше се. Къде е? Дай го, кучи сине.

Джобовете на гърдите. Там, където го държеше. По дисплея шареха зелени точки, три четвърти взвод вървеше към мен. Подчертах всички – всеки новобранец в базата, към пет хиляди души, и зеленият бутон под палеца ми заблестя, затова не исках да се връщам тук. Знаех какво ще се случи. Знаех:

Ще убивам, докато изгубя броя. Ще убивам, докато броят изгуби значение.

Взирах се в екрана, осветен от пет хиляди мънички, пулсиращи светлинки, всяка от които беше злочеста жертва, всяка беше човешко създание.

Казах си, че нямам избор.

Казах си, че не съм негово творение. Не съм това, в което ме превърна.

ПРИ СЕДЕМНАДЕСЕТАТА обиколка на периметъра – или може би осемнадесетата – изгубих им броя – светлините във въздушната база изведнъж изгаснаха, срещу мен сержант Спринтьорка кресна в слушалките си:

– Статус?

Кръжахме повече от час и горивото ни беше на привършване. Скоро трябваше да кацнем, единственият въпрос беше къде – в базата или извън нея. Точно сега приближавахме отново реката. Очаквах пилота да промени курса, да насочи машината към земята, но тя не го направи.

Меган се беше свила под ръката ми, мушнала глава под брадичката ми. Фъстъка се притискаше до другата ми ръка, наблюдаваше базата отдолу. Сестра му беше някъде там. Вероятно беше жива, вероятно беше мъртва. Възстановяването на осветлението беше лош знак.

Насочихме се към реката, базата остана вляво от нас, видях и други хеликоптери да кръжат отгоре й, очакваха всичко да се разчисти, за да кацнат. Светлините им разсичаха предутринната мъгла, снопове от блестящо бяло. Вече бяхме над реката, набъбнала от ранното пролетно топене.

Над нас небето просветляваше към сиво и звездите започнаха да избледняват.

Това е. Денят на зеленото. Денят на бомбите. Погледнах към кораба майка, но не успях да го видя на просветляващото небе.

Разговор със земята отдолу, сержантът свали слушалките си. Погледна ме, ръката й лежеше на приклада на оръжието й. Фъстъка застина, преди мен разбра какво следва. Ръката му се вкопчи в колана, въпреки че нямаше къде да бяга, нито къде да се скрие.

Заповедите се бяха променили. Тя извади оръжието си и го насочи към главата му.

Застанах пред него. Най-накрая кръгът се беше затворил. Дошло беше време за изплащане на дълговете.

ПРЕЗ ОТВОРЕНАТА врата зад мен войниците нахлуха в помещението. Бързо се разпръснаха рамо до рамо от стена до стена, в две редици, най-близкият коленичи, две дузини пушки се прицелиха в една-единствената къдрокоса и кривоноса цел. Обърнах се и ги погледнах в лицето. Не ме познаваха, но аз ги познавах. Познавах по лице всички, които щяха да ме убият.

Знаех какво си спомнят и какво са забравили. Съхранявах ги в себе си. Предстоеше ми да бъда убита от човешка мозайка от мен самата. Зачудих се: това убийство ли е? Или самоубийство?

Затворих очи. Съжалявам, Сам. Опитах.

Той сега е с мен, братчето ми, чувствам го.

И това е добре. Поне когато умра, няма да съм сама.

КАТАЛИЗАТОРА

ВРАТАТА НА СТЪЛБИЩЕТО се отвори с трясък и войниците нахлуха в коридора с извадени оръжия. Пръстите им се притискаха към спусъците.