Рик Янси - Последната звезда

Трябваше да види лицето на човешкото страдание отблизо. Твърде дълго живееше като кораба майка, реещ се над ужаса, недостижим и далечен. Трябваше да види страданието, да го докосне, да го притисне към съвършено оформения си, цял и никога нечупен нос и да усети мириса му.

Така, както беше направил Сами. Прииска ми се да вляза тичешком вътре, да го измъкна от ваната и да го замъкна гол на верандата, та да може Ивън Уокър да преброи очертаните от глад ребра, да усети колко са тънки китките му, да проследи хлътналите слепоочия, да огледа белезите и раните на момченцето, което е изтезавал, на детето, чието съзнание беше изпразнил от спомени, и чието сърце беше изпълнил с омраза и безнадежден, безполезен гняв.

Ивън понечи да стане – да ме придърпа в прегръдката си несъмнено, да ме погали по косата, да избърше сълзите ми и да измърмори, че всичко ще се оправи, защото така действаше той, – но после размисли. Отново седна.

– Казах ти, Каси – тихо рече той. – Не исках да става така. Борих се да не става така.

– Докато не се предаде. – Все още се мъчех да се овладея. Не прозвуча като двусрична дума. – И какво значи, че не си искал да стане „така“?

Той се размърда. Люлката изскърца. Очите му се стрелнаха отново към безлюдния път.

– Можехме да живеем сред вас безкрайно. Скрити, незабележими. Можехме да заемем водеща роля в обществото ви. Да споделите познанието ни, да увеличите неимоверно потенциала си, да ускорите собствената си еволюция. Бихме могли да ви дадем онова, което винаги сте искали, но никога не сте имали.

– Какво е? – подсмъркнах. Нямах кърпичка, но ми беше все едно, че подсмърчам грубо. Пристигането изцяло беше променило разбирането за грубо.

– Мир – отговори той.

– Бихме могли. Бихме могли.

Кимна.

– Когато това мнение беше отхвърлено, аз настоявах за нещо по… бързо.

– По-бързо?

– Астероид. Не разполагахте с технология, която да го спре, нито време да я използвате, дори да имахте такава. Решението беше просто, но не беше чисто. Светът щеше да стане негоден за обитаване и да остане такъв в продължение на хиляда години.

– А това защо е важно? Ти си чисто съзнание, безсмъртен като бог. Какво са хиляда години за теб?

Очевидно отговорът на въпроса беше много сложен. Или пък не искаше да го споделя с мен.

Накрая продължи:

– В продължение на десет хиляди години имахме онова, за което вие сте мечтали в продължение на десет хиляди години. – Той се изсмя невесело. – Съществуване без болка, без глад, без каквито и да било потребности. Но безсмъртието има и своята цена. Без тела изгубихме и онова, което ги съпътстваше. Неща като автономността и добронамереността. Състраданието. – Отвори ръце, за да ми покаже, че са празни. – Не само Сам е забравил основните неща.

– Мразя те – заявих.

Поклати глава.

– Не ме мразиш.

– Искам да те мразя.

– Надявам се желанието ти да не се сбъдне.

– Не се самозалъгвай, Ивън. Ти не ме обичаш, обичаш представата за мен. В главата ти е настанала голяма каша. Обичаш онова, което представлявам.

Той наклони глава и кафявите му очи заискриха по-ярко от звездите.

– Какво представляваш, Каси?

– Онова, което си мислиш, че си изгубил. Онова, което си мислиш, че никога няма да можеш да имаш. Не съм това, аз съм си аз.

– И какво си?

Разбирах какво има предвид. И, разбира се, нямах представа какво има предвид. Това беше проблемът помежду ни – онова, което нито един от нас не можеше да посочи, неразрушимата връзка между любовта и страха. Ивън беше любовта. Аз бях страхът.

БЕН БЕШЕ ГОТОВ за скок в мига, в който се прибрах. Разбрах, че е чакал да скочи, защото в мига, в който се върнах, той скочи.

– Всичко наред ли е?

Избърсах сълзите от лицето си и се разсмях. Ама, разбира се, Периш, като оставим настрана цялата тая досадна работа с извънземния апокалипсис, всичко си е върхът.

– Колкото повече ми обяснява, толкова по-малко разбирам – признах си аз.

– Казах ти, че в този има нещо сбъркано. – Бен се постара много да не каже: Нали ти казах. Хубаво, почти го каза. Всъщност точно това казваше.

– Ти как би постъпил, ако в продължение на десет хиляди години си лишен от тяло и изведнъж се сдобиеш с такова? – попитах.

Той наклони глава и с усилие прикри усмивката си.

– Май ще взема да се изкъпя.

Дъмбо и Меган се бяха омели. Само двамата бяхме. Бен стоеше до камината и златистата светлина танцуваше по лицето му, което беше понапълняло през шестте седмици, в които се скатавахме в убежището на Грейс. До насита почивка, храна, прясна вода и необходимите антибиотици и Бен почти си беше възвърнал вида отпреди нашествието. Никога нямаше да бъде, какъвто беше преди. Очите му продължаваха да гледат нащрек. Като заек в ливада, над която се вие ястреб и дебне.