Рик Янси - Последната звезда

Снощи къпех Сам – за пръв път от три седмици – и гадинката почти ми счупи носа, или май е подобре да кажа, че почти ми счупи отново носа, защото старата приятелка на Ивън (или приятелка с екстра услуги, или там каквото беше) го счупи първа, когато тресна в лицето ми вратата, зад която беше братчето ми – малката твар, която се опитвах да спася. Същата тази твар се опита да ми счупи отново носа. Разбирате ли иронията? Сигурно има и някаква метафора, но е късно, не съм спала от… май три дни, затова забравете.

Да се върнем на Ивън и причината да искам да го очистя.

Като цяло всичко се свежда до главното.

След като Сам ме фрасна по носа, излетях от банята вир-вода и се блъснах в гърдите на Бен Периш. Бен се беше спотайвал в коридора, сякаш и най-малкото, което се случваше на Сам, е негова отговорност, а споменатата вече гадинка ме ругаеше най-вулгарно зад гърба ми, който беше единствената част от мен, останала суха, докато се мъча да го изкъпя, а Бен Периш – живото напомняне за любимата мисъл на баща ми, че е подобре да си късметлия, отколкото умен, – ме изгледа с онова нелепо изражение „ама какво става?“. Изражението беше толкова умилително, че ми се прищя да строша неговия нос и да посмачкам здраво това негово типично Бен-Перишово изражение.

– Мъртъв си – отсякох аз. Знам, че току-що написах, че ще очистя Ивън, но трябва да разберете… О, зарежете. Никой никога няма да прочете писанията ми. Когато си отида, няма вече да е останал жив човек, който да умее да чете. Така че това не е написано за теб, бъдещи ми читателю, който не съществуваш. Написано е за мен.

– Може – отговори ми Бен.

– Какви са шансовете човек, когото съм познавала в миналото, да е все още жив в настоящето?

Позамисли се. Или се престори, че мисли. Момче е.

– Около седем милиарда към едно?

– Мисля, че са седем милиарда към две, Бен. Или три, запетая, пет милиарда към едно.

– Иха. Чак толкова ли? – врътна глава към вратата на банята. – Какво става с Фъстъка?

– Сам. Името му е Сам. Наречи го отново Фъстъка и ще те стоваря на коляното си.

Ухили се. После или се престори, че е разбрал със закъснение думите ми, или веднага ги е схванал, защото усмивката му се стопи, стисна устни и на лицето му се появи израз на наранена гордост.

– Коленете ти са малко по-големи от фъстъци. Малко. – Щрак! И усмивката пак цъфна. – Искаш ли да поговоря с него?

Казах му, че не давам пет пари дали ще говори, или не с него. Имах си по-важна работа като тази да видя сметката на Ивън Уокър.

Профучах по коридора, влетях в дневната, все още бях достатъчно близо – или не се бях отдалечила достатъчно – и чувах крясъците на Сам:

– Не ми пука, Зомби. Не ми пука, не ми пука. Мразя я! – Прелетях покрай Дъмбо и Меган, седнали на дивана, задълбочили се в подреждането на пъзел, който някой беше открил в детската стая – сцена от анимационно филмче на Дисни или нещо такова. Погледите им отскочиха, когато профучах покрай тях, все едно казваха: Не ни обръщай внимание, не спирай заради нас, направо излъчваш ужас, никой нищо не е видял.

Навън, на верандата, беше адски студено, защото пролетта сякаш на инат не идваше. Пролетта се мотаеше, защото събитията по изтребването я бяха вбесили. Или Другите с някакви инженерни способи бяха създали нова Ледникова епоха. Можеха да го направят, затова защо да се примиряват с обречени хора, когато може да имат премръзнали, умиращи от глад, окаяни обречени хора? Това носи къде повече радост.

Стоеше облегнат на перилата, за да не натоварва ранения си глезен, пушката висеше на ръката му, носеше униформата си от смачкана карирана риза и тесни джинси. Лицето му светна, когато ме видя да се изстрелвам през вратата. Изпиваше ме с поглед. О, целият този негов Ивънизъм – как поглъщаше присъствието ми с очи като човек, който се влачи с последни сили към оазис в пустинята.

Шамаросах го.

– И защо ме удари? – попита той, след като рискува извънземна мъдрост на десет хиляди години да стане за смях при отговора.

– Знаеш ли защо съм вир-вода? – попитах.

Поклати глава.

– Защо си вир-вода?

– Къпех братчето си. И защо го къпех?

– Защото е бил мръсен ли?

– По същата причина, поради която посветих цяла седмица на това да чистя тая кочина, след като се нанесохме. – Оная може и да е била свръхспособна, технологично усъвършенствана извънземно-човешка хибридна мадама, която изглежда като норвежка ледена принцеса със сърце на такава, но като домакиня никаква я е нямало. Прахолякът се беше натрупал на валма в ъглите, мухълът се развиваше над мухъл, от кухнята и вехтошар, който всичко мъкне у дома, можеше да онемее. – Защото така постъпват човешките същества, Ивън. Не живеем в мръсотия. Къпем се. Мием си косата, мием си зъбите и бръснем нежеланото окосмяване…