Рик Янси - Последната звезда

Призори заваля сняг. Постоя малко отвън, вдигнал лице към небето, което беше пусто и сиво. Снегът се разтапяше по бледите страни на лицето му. Последната му зима за много дълго време. При равноденствието капсулата щеше да слезе, за да го прибере на кораба майка, където да изчака, докато онези, които беше обучил, довършат прочистването на човешката зараза. Веднъж озовал се на борда на кораба, от спокойствието на празнотата щеше да наблюдава как пускат бомбите, които да заличат всички градове на Земята, и от човешката цивилизация нямаше да остане и следа. Апокалипсисът, за който бълнуваше човечеството от зараждането на съзнанието, най-накрая щеше да настъпи – не като дело на гневен бог, ами равнодушно, хладнокръвно, както беше хладнокръвен свещеникът, докато забиваше ножа си в сърцата на своите жертви.

Снегът се топеше по лицето му, докато гледаше към небето. Четири месеца до края на зимата. Сто и двадесет дни до падането на бомбата и прииждането на Петата вълна – човешките пионки, които бяха създали за унищожението на собствения им вид. Дотогава свещеникът щеше да остане, за да избива оцелелите, които скитаха през неговата територия.

Краят беше почти дошъл. Всичко беше почти приключило.

Дребничкият свещеник слезе в Двореца на Боговете и закуси.

КАТАЛИЗАТОРА

ЗАД МЕН БРЪСНАЧА прошепна:

– Бягай.

Пистолетът изгърмя до ухото ми. Целеше се в най-малката от всички цели, която е сбор от всички неща, куршумът беше мечът, който разсече свързващата ме с нея верига.

Малката.

Преди Бръснача да умре, вдигна нежните си скръбни очи към моите и прошепна:

– Свободна си. Бягай.

Побягнах.

ХВЪРЛИХ СЕ КЪМ прозореца на наблюдателната кула, земята се втурна насреща ми.

Приземих се на бетона, без да си счупя нито една кост. Нямаше да почувствам никаква болка. Врагът ме беше подобрил да устоявам и на по-големи падания. Последният ми скок започна на хиляда и петстотин метра височина. Нищо работа.

Приземих се, претърколих се и се изправих, хукнах към кулата, после се спуснах по пътеката към бетонната бариера и оградата, която завършваше с бодлива тел. Вятърът свистеше покрай ушите ми. Вече бях по-бърза и от най-бързото животно на Земята. В сравнение с мен гепардът бе костенурка.

Часовите, охраняващи периметъра, сигурно ме бяха видели и мъжът на наблюдателната кула също, но никой не стреля, никой не даде заповед да ме застрелят. Полетях към другия край на пътеката като куршум, изстрелян от дулото на оръжие.

Не могат да те уловят. Как биха могли да те уловят?

Вграденият в мозъка ми процесор направи изчисленията, преди да докосна земята, и вече беше предал информацията на хилядите микроскопични микророботи, внедрени в мускулната ми система. Не трябва да мисля за скоростта, нито да преценявам времето, нито да планирам нападението. Хъбът го прави вместо мен.

Край на пътеката. Скок. Допрях за миг съвсем леко с крака повърхността на бетонната бариера, после се отблъснах и се изстрелях към оградата. Бодливата тел бе съвсем близо до лицето ми. Проврях пръстите си в пролука, широка пет сантиметра, между намотките и горния прът над нея. Прелетях над оградата с краката напред, с извит гръб и изпънати ръце.

Стабилизирах се при приземяването и отново се затичах с всички сили, изминах деветдесетте метра по откритото пространство между оградата и гората за по-малко от четири секунди. По мен не изстреляха и един куршум. Дърветата се затвориха зад мен като дръпната завеса, стъпките ми бяха уверени по хлъзгавата, неравна земя. Стигнах до реката, водите й бяха бързи и черни. Докато я пресичах, краката ми сякаш едва се докоснаха до повърхността й.

От другата страна гората постепенно стана рехава и се откри тундра – съхранена природа с километри, които се простираха към северния хоризонт, безкрайна дива пустош, в която щях да се изгубя, да остана незабелязана, необезпокоявана.

Свободна.

Тичах с часове. Дванайсетата система ме поддържаше. Тя възстановяваше силите на ставите и костите ми. Вдъхваше сили на мускулите, възвръщаше силите ми, издръжливостта, заличаваше болката. Трябваше само да се отпусна. Трябваше само да имам доверие и щях да издържа.

VQP. Бръснача беше издълбал тези три букви на ръката си на светлината от сто горящи тела. VQP. Побеждава онзи, който издържи.

Някои неща – бе ми казал той вечерта, преди да умре, – чак до най-дребното от всички, си заслужават сбора от всички останали.