Рик Янси - Последната звезда

Кръвта, която течеше от очите им, се смесваше с мирото, което втриваше в устните им. Димът се кълбеше над полетата, спотайваше се в горите и се стелеше над пътищата като лед над лениви реки посред зима. Пожари в Кълъмбъс. Пожари в Спрингфийлд и Дейтън. В Хъбър Хайтс, Лондон и Феърборн. Във Франклин, Мидълтаун и Ксиниа. Вечер светлината от хиляди пожарища оцветяваше в мътен оранжев цвят дима и небето се снишаваше над главите им. Свещеникът се тътреше през задимените местности, притиснал с една ръка кърпа на носа и устата си, а с другата бършеше сълзите, които се стичаха по лицето му. Под изпочупените му нокти имаше засъхнала кръв, по ръцете му и в подметките на обувките му – също. Наблизо е вече – окуражаваше той спътниците си. – Не спирайте. Докато вървяха, някой го нарече „отец Мойсей“, защото извеждаше народа си от мрака на дима и пожара към Обетованата земя в „Най-живописните пещери на Охайо!“.

Там, разбира се, завариха хора, които ги посрещнаха. Свещеникът го очакваше. Пещерата не гори. Метеорологичното време не я плаши. И най-хубавото от всичко е, че лесно се отбранява. След военните бази и правителствените сгради пещерите бяха местата, към които най-често се насочваха хората след Пристигането.

Събраха припаси, вода и консерви, одеяла, превръзки и лекарства. Оръжие, естествено – автомати, пистолети, пушки и много ножове. Болните бяха поставени под карантина в туристическия център над земята, лежаха върху тесни легла, разположени между стелажите на магазина за сувенири. Свещеникът ги посещаваше всеки ден, говореше им, молеше се с тях, изслушваше изповедите им, причестяваше, прошепваше им на латински думите, които искаше да чуят: Per sacrosancta humanae repartionis mysteria… Със свещените тайнства на човешкото спасение…

Преди чумата да си отиде, смъртта отнесе стотици. Изкопаха дупка, дълбока тридесет стъпки и широка десет, на юг от центъра за приемане и там изгаряха умрелите. Димът се носеше ден и нощ, а мирисът на изгоряла плът стана така привичен, че почти не им правеше впечатление.

Вече беше ноември. В най-дълбоко разположеното под земята помещение свещеникът се надигна. Не беше висок и въпреки това трябваше да се приведе, за да не удари главата си в тавана на пещерата или в назъбените израстъци, които се спускаха от покрива на драконовата паст.

Литургията завърши, вървете си в мир.

Остави потира и кърпата, подноса за нафората и епитрахила си. Те вече бяха реликви, артефакти от епоха, която се отдалечаваше в миналото със скоростта на светлината. Започнали сме като пещерни хора – мислеше си свещеникът, докато вървеше към повърхността – и се превърнахме отново в пещерни хора.

Дори най-дългото пътуване е цикъл, а историята винаги се връща на мястото, откъдето е започнала. От молитвеника: „И помни, че от пръст си излязъл и в пръст ще се превърнеш.“.

Свещеникът се надигна като гмуркач, който изскача към блесналия над водата небесен свод.

По дългия проход, който се виеше леко нагоре между стените на сълзящия камък, подът бе гладък като писта за боулинг. Само допреди няколко месеца тръгналите на екскурзия из околностите ученици бяха вървели в редица по един, бяха прокарвали пръсти по повърхността на камъка, а очите им бяха търсели чудовища в спотайващите се в процепите сенки. Все още са били в такава възраст, когато вярват в чудовища.

А свещеникът се издигна като левиатан 1от най-мрачната глъбина.

Пътеката към повърхността минаваше покрай Дивана на пещерняка и Кристалния крал, пресичаше голямата зала, основното помещение, което бежанците обитаваха, и най-накрая стигаше до Двореца на Боговете, любимата му част от пещерите, където кристалните образувания блестяха като замръзнали късчета лунна светлина, а таванът се нагъваше като разбиващи се в брега вълни. Тук, близо до повърхността, въздухът беше порядък, ставаше по-сух, в него се прокрадваше дим от пожарите, които продължаваха да вилнеят из света, който бяха загърбили.

Да благослови Бог тези пепелища, които показват, че сме прах.

Откъслеци от молитва преминаваха през главата му. Фрагменти от песнопения. Литании, благословии и думи на опрощение: Нека Бог ти опрости греховете и ти даде покой, освобождавам те от греховете ти… Както и цитати от Библията: „До планинските основи слязох, земята със своите затвори ме навеки; но Ти, Господи, Боже мой, ще изведеш душата ми из ада.“ 2.

Кандилото, в което гореше тамян. Нежният лъч слънчева светлина, който падаше върху витража. Скърцането на църковните пейки в неделен ден като корпуса на древен кораб далеч в морето. Постоянният ритъм на сезоните, календарът, който управляваше живота му още от най-ранна възраст: Коледните пости, Коледа, Великите пости, Великден. Осъзнаваше, че обича не което трябва, ритуалите и традициите, помпозността и суетността, заради които непринадлежащите към католицизма хора обвиняваха Църквата. Обичаше формата, не съдържанието, хляба, не тялото.