Рик Янси - Последната звезда

Това не го правеше лош свещеник. Той беше тих, смирен и изпълнен с вяра в призванието си. С радост помагаше на хората. Седмиците в пещерата бяха един от най-изпълнените със смисъл периоди в живота му. Страданието води Бог в естествения му дом. Управителят на терора и объркването, болката и загубата отиваше там, където се е родил. Обмени валутата на страданието – помисли си свещеникът – и ще видиш лицето му.

Пред изхода при Двореца на Боговете седеше пазач. Грубата му осанка се очертаваше на изпъстреното със звезди небе над него. Повей северен вятър беше изчистил небето и бе донесъл предчувствие за зимата. Мъжът носеше нахлупена ниско на челото бейзболна шапка и протъркано кожено яке. Държеше бинокъл. На коленете му лежеше пушка.

Мъжът кимна за поздрав към свещеника.

– Къде ви е палтото, отче? Застудя тази вечер.

Свещеникът се усмихна изнурено.

– Дадох го на Агата.

Мъжът изсумтя с разбиране. Агата беше мрънкалото на групата. Все й беше студено. Все беше гладна. Все нещо не й беше угодно. Вдигна бинокъла към очите си и огледа небето.

– Видя ли нови? – попита свещеникът. Преди седмица бяха забелязали първия сребристосив предмет с форма на пура, който се задържа неподвижен над пещерите в продължение на няколко минути, после тихо се стрелна напред и нагоре и остави едва забележима следа в необятната синева. Друг – или същият – се появи след два дни, безшумно се плъзна над тях и изчезна зад хоризонта. Нямаше съмнение какъв е произходът на тези странни апарати – обитателите на пещерата знаеха, че е извънземен, – обгърнато в тайнственост оставаше предназначението им и това ги плашеше.

Мъжът свали бинокъла и разтри очи.

– Какво има, отче? Безсъние ли ви мъчи?

– О, аз не спя много напоследък – отвърна свещеникът. – Работата е твърде много – отговори спокойно, защото не искаше мъжът да реши, че се оплаква.

– В окопите няма атеисти. – Клишето увисна във въздуха като противен мирис.

– И в пещерите – допълни свещеникът. Откакто се бяха запознали, той се мъчеше да опознае този мъж, който обаче си оставаше като затворена стая със здраво залостена с резе врата. Заради гнева, скръбта, безнадеждността и страха пред осъдения живот във време, взето назаем. От месеци насам нямаше как да се скрият от истината или да се правят, че не разбират ситуацията. При някои смъртта ставаше акушерка на вярата. За други беше убиец на вярата.

Мъжът извади пакетче с дъвки от джоба на гърдите си, внимателно разопакова една и я сгъна в устата си. Преброи останалите лентички и пак прибра пакета в джоба си. Не предложи дъвка на свещеника.

– Последното ми пакетче – обясни той. Намести се на камъка.

– Разбирам – рече свещеникът.

– Нима? – Челюстта на мъжа се движеше в хипнотичен ритъм, докато дъвчеше. – Наистина ли разбирате?

Сухият хляб, вкиснатото вино – още усещаше вкуса им на езика си. Хлябът можеше да бъде разчупен, виното можеше да бъде поделено. Не биваше да празнува литургията сам.

– Вярвам в това – отвърна дребничкият свещеник.

– Съмнявам се – мъжът говореше бавно и преднамерено, – не вярвам в нищо.

Свещеникът побледня. Тихият му, объркан смях заприлича на топуркането на детски крачета по дълго стълбище. Докосна нервно яката си.

– Вярвам, че щом силата загине, отново ще се възроди – каза мъжът с пушката. – Всичко се възражда. Силата си отива – силата се връща. Това е вярата, нали? – Дъвчеше дъвката, от ляво надясно, избутваше зеленото топче напред и назад с езика си. – А после идват новини от крайбрежието, че вече няма крайбрежие. Сега Рино е притежание на океана. Голяма работа и какво? И преди е имало земетресения. Имало е цунами. Притрябвал му е на някого Ню Йорк, нали? Какво е пък толкова ценното на Калифорния? Пак ще си стъпим на краката. Винаги си стъпваме на краката. Това си мислех.

Пазачът кимаше, гледаше към нощното небе, към студените искрящи звезди. Погледът му беше насочен нагоре, а гласът приглушен:

– После хората се разболяха. Антибиотици. Карантини. Дезинфектанти. Сложихме си маски и си миехме ръцете, докато кожата ни не започна да се лющи. Повечето от нас така или иначе изгинаха.

Мъжът с пушката наблюдаваше звездите, сякаш очакваше да се откъснат от черното небе и да паднат на Земята. И защо да не го направят?

– Съседите ми. Приятелите ми. Съпругата ми и децата ми. Знаех, че няма всички да умрат. Как е възможно всички да умрат? Някои хора щяха се разболеят, но повечето щяха да си останат здрави, а другите да оздравеят, нали? Това е вярата. В това вярвахме.