Рик Янси - Последната звезда

– Сам трябва да се избръсне ли? – направи се на интересен той.

Тъпа идея.

– Млък! Аз говоря. Когато аз говоря, ти мълчиш. Когато ти говориш, аз мълча. И така постъпват човешките същества. Отнасят се един към друг с уважение. Уважение, Ивън.

Той кимна тържествено.

– Уважение – повтори той и това ме вбеси още повече. Той ми се подиграваше.

– Става дума за уважение. Да си чист и да не миришеш като свиня е проява на уважение.

– Свинете не вонят.

– Млъквай.

– Аз израснах в стопанство, това е.

Поклатих глава.

– О не, това не е всичко. Онази част от теб, която шамаросах, не е израснала в някакво проклето стопанство.

Ивън опря пушката си на перилата и закуцука към люлката. Седна. Зарея поглед нанякъде.

– Не съм виновен, че Сам има нужда да се изкъпе.

– Разбира се, че си виновен. Ти си виновен за всичко.

Изгледа ме и заговори с овладян тон.

– Каси, мисля, че трябва да влезеш вътре.

– Преди да си изпуснеш нервите ли? О, моля ти се, поне веднъж ги изпусни. Ще ми се да видя като как изглежда.

– Студено ти е.

– Не ми е.

Осъзнах колко силно треперя, застанала пред него в мокрите си дрехи. По гърба ми се стичаха ледени струйки и проправяха пътечка надолу. Скръстих ръце на гърдите си и стиснах (преди малко измитите си и много чисти) зъби да не тракат.

– Сам е забравил дори азбуката – осведомих го аз.

Не свали поглед от мен в продължение на безкрайни четири секунди.

– Съжалявам, какво е забравил?

– Азбуката е забравил. Азбуката като а, б, в… Разбра ли ме, междугалактически свинар със свинар?

– Аха.

Очите му шареха от лицето ми към пустия път от другата страна на пустия двор, който се простираше към пустия хоризонт, зад който имаше още пусти пътища и гори, и полета, и големи и малки градове. Светът беше една огромна куха кратуна, празна кофа за помия. Изпразнена от създания като него, онова-което-е-бил, преди да се вмъкне в човешко тяло като ръка в задник на театрална кукла.

Ивън се приведе напред, разкопча якето си, същото глупаво яке за боулинг, с което се беше появил в стария хотел (Забивачите на Урбана), и ми го подаде.

– Моля?

Може би не биваше да приемам. Искам да кажа, че моделът се повтаряше: премръзнала съм, той ме стопля. Ранена съм, той ме лекува. Гладна съм, той ме храни. Падам, той ме вдига. Приличам на дупка в плажа, която все се пълни с вода.

Не съм едра, потънах в якето. И в топлината на тялото му. Тя ми даде сили – не точно фактът, че топлината идваше от неговото тяло, просто топлината сама по себе си.

– Друго, което човешките същества правят, е да учат своята азбука – казах аз. – За да могат да четат. За да могат да учат. Да изучават работи като история, математика, природни науки и практически всичко, което се сетиш, включително истински важните неща като изкуство, култура и вяра, и защо едни неща се случват, а други не се случват, и защо нещо изобщо съществува първо на първо.

Гласът ми се пречупи. Неволно в ума ми отново се появи онази картина след Третата вълна как баща ми тегли червена количка, натоварена с книги, и поученията му за важността на познанието и възстановяването на цивилизацията, щом това нищо и никакво досадно извънземно проблемче се разреши. Божичко, колко тъжна, колко окаяна гледка: оплешивяващ, привел рамене мъж се тътри по пустите улици с количка, натоварена със събрани от библиотеката книги. Във времето, когато другите грабеха консерви с храна, оръжия и железария, за да укрепват домовете си срещу мародери, баща ми беше решил, че най-умното нещо е да трупа материал за четене.

– Може отново да я научи – подхвана Ивън. – Ти можеш да го научиш.

Положих всички усилия, за да не го шамаросам отново. По едно време си мислех, че съм единственият жив човек на Земята, това ме превръщаше в човечеството. Не само Ивън имаше неподлежащ на изплащане дълг. Аз съм човечеството, той е тях и след онова, което ни бяха сторили, човечеството трябваше да не остави здрава кост по тялото им от бой.

– Не е там работата – възразих му аз. – Въпросът е, че не разбирам защо постъпихте така с нас. Можехте да ни избиете, без да проявите такава жестокост. Знаеш ли какво разбрах тази вечер, освен че братчето ми ме мрази и в червата? Не е забравил само азбуката и основните си навици. Не си спомня как изглеждаше майка ни. Не си спомня лицето на собствената си майка.

И тогава рухнах. Увих се в глупавото яке и ревнах, и вече не ме интересуваше дали Ивън ще ме види как рева, защото ако имаше някой, който трябва да види какво ми е, това беше той, снайперистът, който убиваше отдалеч, скътан на топло в къщата на семейното стопанство, а от височина триста километра корабът майка беше стоварил три опустошителни вълни, които ни пометоха. Петстотин хиляди загинали при първата атака, милиони при втората, милиарди при третата. И докато светът е горял, Ивън Уокър е опушвал еленски гърди и се е разхождал спокойно из горите, изтягал се е до уютен огън и се е грижел за безукорността на ноктите си.