Рик Янси - Последната звезда

– Днес имам лош ден – казах. Братчето ми ме мразеше, моят човешко-извънземен личен охранител ми призна, че си няма и понятие от съпричастност заради упадъка на съзнанието си, а сега старата ми гимназиална любов ме осведомяваше, че поема на самоубийствена мисия, за да спаси двама изчезнали и вероятно мъртви хора. Освен това исках сандвич и беше невъзможно да го получа. След Пристигането преживях повече случаи на неустоим глад към определени храни, като бременна с тризнаци жена, и то все за лакомства, чийто вкус повече никога нямаше да опитам. Шоколадов сладолед във фунийки. Замразена пица. Бита сметана в бурканче. Канелените кифлички, които мама приготвяше всяка събота сутрин. Пържените картофки на „Макдоналдс“. Бекон. Не, все още съществуваше възможността да опитам бекон. Трябваше само да намеря свиня, да я заколя, да разфасовам месото й, да го опуша и после да го изпека. Мисълта за бекона – за възможността за бекон – ме обнадежди. Щом беконът не беше изгубен, не всичко е изгубено.

Сериозно.

– Съжалявам – каза Бен. – Не биваше така да ти го изтърсвам.

Приближи се и седна на пет сантиметра от мен. Преди време си фантазирах как Бен Периш седи до мен на дивана у дома, завити сме под едно одеяло и до един след полунощ гледаме стар филм на ужасите, а в скута му има купа пуканки. Във фантазията ми беше събота вечер и той пропускаше около шест убийствено яки купона с хора, които са далеч по-готини от мен, но той иска да е точно с мен. Удоволствието от моята компания му е достатъчно.

И ето го сега, само дето няма убийствено яки купони, нито телевизия, нито одеяло, нито пуканки, проклети да са. В света имаше двама Бен – истинският Бен, който и не подозираше за съществуването ми, и Бен от моето въображение, който с мазни пръсти ми даваше да си хапна пуканки. Вече бяха станали трима. Първите двама и онзи, седнал на пет сантиметра от мен, облечен в тесен черен пуловер и благородно набола брада, която му придаваше вид на инди рокаджия, отдъхващ си между изпълненията в зелената стаичка. Твърде много Беновци станаха за една глава. Да взема да ги нарека с различни имена, че да не ги обърквам: Бен, Бен Предишни и Бен Някогавъзможни.

– Схванах – рекох. – Но защо сега трябва да тръгваш? Защо не можеш да почакаш? Ако Ивън може да взриви…

Клатеше глава.

– Дали ще го взриви, или няма, е без значение. Опасността не идва от извънземните там, горе. Опасността идва от хората тук, долу. Трябва да намеря Катализатора и Малката, преди Петата вълна да го направи.

Улови ръката ми в своята, някъде в мен се обади тънко гласче: Бен. Гласчето принадлежеше на рошавата гимназистка, която отказа да умре, на момичето с лунички, необщителната всезнайка, стеснителна и непохватна въпреки уроците по танци, тренировките по карате и разговорите за повдигане на духа с родителите. Момичето, което носеше голяма торба с тайни, глупавите, всекидневни, мелодраматични тайни на младостта, които биха шокирали харесваните, красиви хлапета само да знаеха.

Какво й ставаше? Защо вече не си отиде! Не само че носех в себе си твърде много на брой личности на Бен, но имаше и много личности на Каси. Трима Бен и две Каси, няколко Сам и, разбира се, буквално двойствената природа на Ивън Уокър. Никой вече не беше цял. Истинските ни личности треперливо се мержелееха като миражи в пустинята и непрестанно се отдалечаваха.

Бен докосна лицето ми, пръстите му погалиха леко, почти неусетно страната ми. А гласецът в главата ми проплака едва чуто: Бен.

После се разнесе гласът ми:

– Ще умреш.

– Можеш да се обзаложиш, че ще умра – усмихна ми се той. – И ще стане както трябва. Не както те решат. А както аз реша.

Предната врата проскърца на ръждясалите си панти и някой каза:

– Права е, Бен. Трябва да изчакаш.

Бен се дръпна от мен. Ивън надничаше през вратата.

– Никой не те е питал – каза Бен.

– Корабът е основен елемент за следващата фаза – Ивън говореше бавно и отчетливо, както се говори на луд или на малоумен. – Единственият начин да сложим край на тази история, е да го взривим.

– Не ми пука какво ще взривяваш – заяде се Бен. Извърна се, сякаш да гледа Ивън му е непоносимо. – Не ми пука дали ще има, или няма да има край. Може на някого с комплекс за спасяване да му е трудно да го разбере, но не искам да спасявам света. Само двама души.

Стана, прескочи краката ми и тръгна към коридора. Ивън извика след него и думите му накараха Бен да замръзне на място.

– Пролетното равноденствие е след четири дни. Ако не стигна до кораба и не го взривя, всички градове на Земята ще бъдат унищожени.