Рик Янси - Последната звезда

Мамка му. Погледнах към Бен, той погледна към мен и двамата погледнахме към Ивън.

– Когато казваш „унищожени“…? – подхванах аз.

– Взривени – уточни Ивън. – Това е последната стъпка преди началото на Петата вълна.

Бен бавно заклати глава към него, ужасен, отвратен и вбесен.

– Защо?

– За да се улесни прочистването. И да бъде заличена всяка останала следа от хората.

– И защо сега? – не разбираше Бен.

– Заглушителите ще се върнат на борда на кораба – там е сигурно. За нас, имам предвид. Сигурно за нас.

Отвърнах поглед. Усетих пристъп на гадене. Вече трябваше да съм го проумяла принципа. Минеше ли ми през ума, че няма как да стане по-лошо, ставаше по-лошо.

ЗОМБИ

ИЗВЕДОХ ДЪМБИ от стаята. Съливан да си разправя каквото ще, но за мен той щеше да си остане Фъстъка завинаги. Хлапето ни последва с Дъмбо по коридора, но аз му наредих да се върне. Затворих вратата и се обърнах към Дъмбо:

– Събирай си екипировката. Тръгваме.

Дъмбо опули очи.

– Кога?

– Веднага.

Той преглътна с усилие и погледна по коридора към дневната.

– Само двамата ли, сержант?

Разбрах за какво се тревожи.

– Бива ме, Бо. – Докоснах мястото, където Катализатора беше вкарала куршум. – Не на сто процента, но към осемдесет и шест съм достатъчно добър.

Болка преряза едната ми страна, когато се протегнах за раницата си от полицата в гардероба. Добре, ще махнем точка и половина, ще ги направим осемдесет и пет, но все още бяха по-близо до сто, отколкото до нула. И кой беше на сто процента добър на този етап от играта? Дори извънземното си строши глезена.

Зарових из раницата, макар че нямаше кой знае какво да се намери в нея. Трябваше да взема прясна вода, храна от кухнята, няма да ни е излишен и нож. Бръкнах във външния си джоб. Нищо. Какво ставаше, по дяволите? Там го сложих, сигурен бях. Какво е станало с него?

Коленичих на пода до леглото, за трети път прерових из вещите си, когато Дъмбо влезе.

– Сержант?

– Тук беше. Ето точно тук. – Погледнах към него и нещо в изражението ми го накара да трепне. – Някой трябва да я е взел. Исусе Христе, кой, по дяволите, би я взел, Дъмбо?

– Какво да е взел?

Изправих се на пети и потупвах джобовете си. Мамка му. Ето я, там където я бях сложил. Верижката на сестра ми, онази, която се скъса в ръката ми вечерта, когато я оставих да умре.

– Добре, готови сме.

Изправих се, грабнах раницата от пода и пушката от леглото. Дъмбо ме наблюдаваше внимателно, но аз почти не обръщах внимание. Хлапето вече от месеци ме гледаше като пиленце квачка.

– Мислех, че тръгваме утре вечер – каза той.

– Ако не са някъде по пътя между това място и хотела, или там, където беше хотелът, тогава ще ни се наложи да пресичаме Урбана два пъти – казах му аз. – А нямам никакво желание да съм близо до Урбана, когато кучите синове взривят целия Дюбюк.

– Дюбюк? – Лицето му посивя. О, Боже, пак ли Дюбюк!

Метнах раницата на едното рамо, пушката на другото.

– Преди малко Баз Светлинна година ни осведоми, че щели да взривяват всички градове.

Трябваше му секунда, за да осмисли чутото.

– Кои градове?

– Всичките.

Зяпна. Тръгна след мен по коридора, завихме и влязохме в кухнята. Бутилки с вода, неотворени пакети с телешко, бисквити, шепа енергийни блокчета. Разделих продоволствията помежду ни. Не биваше да се бавя, за да не би радарът на Фъстъка да се включи, да влети в кухнята и да се лепне за крака ми като велкро.

– Всичките? – попита Дъмбо. Мръщеше се. – Но Катализатора каза, че нямало да взривяват градовете.

– Ами сгрешила е. Или пък Уокър лъже. Каза някакви глупости как трябвало да се изчака, за да изтеглят Заглушителите. Знаеш ли какво реших, редник? Няма да си пилея повече времето в мислене за всички неща, които не знам.

Той поклати глава. Все още не можеше да осмисли чутото.

– Всички градове на Земята?

– Чак до последния градец с едно кръстовище със светофар.

– Как?

– Корабът майка. След четири дни щял да направи една голяма обиколка на планетата и пътьом да пуска бомби. Освен ако Уокър не успее да взриви кораба, преди това да стане, а не вярвам много в успеха му.

– Защо?

– Защото не вярвам много на Уокър.

– Пак не схващам, Зомби. Защо чакаха чак досега, преди да хвърлят бомбите?

Целият трепереше, включително и гласът му. Губеше самообладание. Поставих ръце на раменете му и го принудих да ме погледне.

– Казах ти. Изтеглят Заглушителите. Изпращат капсули за всеки трансформиран от тях, с изключение на помощниците като Вош. Щом ги евакуират и градовете изчезнат, оцелелите няма да имат къде да се крият, ще се превърнат в лесна плячка за нещастниците, на които са промили мозъците, за да довършат работата. Петата вълна. Схвана ли?