Чарлз Строс - Железният изгрев

Тя вдигна флакона за разпръсване на тълпи, постави пръст на копчето и насочи фунията към вратата. Неясни сенки на крака, твърде много крака. Спряха отвън в коридора, после се насочиха към вратата. Тя натисна копчето и флаконът в ръцете й подскочи; едновременно с това се чу дращене по пода и въздухът пред нея почерня. „Не, посиня, като езика на мъртвеца, който видях“. В хартиения документ се казваше, че трябва да се унищожат всички копия, без едно, от документите за митнически трансфер и че всеки, който знае за тях, трябва да умре. Едно озъбено куче приклекна да скочи срещу нея и в същия миг го пресрещна разредена завеса от полупрозрачна пяна, облепи го плътно и ръмженето му се превърна в приглушено и безсилно квичене.

Сряда неволно потрепери и отстъпи, удари се в бюрото и се огледа обезумяло. Задните крака на кучето дращеха по пода, то се примъкваше към нея. Тя виждаше сиянието на свирепия гняв в очите му. „Добро куче“ — подметна по навик, без да спира да отстъпва. Зачуди се дали да не го ритне. Но не, ако кучето-преследвач реши, че е изгубило, има опасност да се взриви, нали така? Винаги го правеха в интерактивните…

Нещо студено и влажно се долепи до тила й и я подуши. Тя се свлече на колене, стомахът й се превърна в торбичка с лед. Костелива лапа я стисна за рамото и я задържа. Кучето на пода сякаш й се усмихваше — не, усмихваше се на нещо зад нея . Нещото заговори с изненадващо човешки глас, придружен от ръмжене, идващо от три различни посоки:

— Виктория Строугър, това е специална полицейска глутница „Алфа“. По заповед на капитан Манхайм, временен диспечер на евакуационния процес на Олд Нюфаундленд, вие сте арестувана. Наредено ви е да се върнете заедно е нас до централния терминал, където да изчакате да бъдете транспортирана. Длъжен съм да ви предупредя, че всякаква форма на съпротива от ваша страна може да предизвика употребата на несмъртоносни оръжия. Връщането ви на станцията доведе до безсмислена загуба на полицейско време. — Два от гласовете млъкнаха, но третият продължи: — И като стана дума за това, защо се опитвахте да избягате?

Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 38 минути

Двайсет и две минути след определения час за стартиране кучетата най-сетне бяха върнали в стадото и последната заблудена овца. Точно в този момент капитан Манхайм имаше други тревоги, като преливането на резервоар номер четири и необходимостта да се увери собственолично, че Миша е успял да задържи работното налягане на машините в границите на нормата и да преодолее покачването на температурата. След това му предстоеше стъпка по стъпка да проследи целия план за отделяне и да напусне час по-скоро тази призрачна система, преди бурята да я разпердушини — едва тогава смяташе да поиска доклад за това как са се справили кучетата-преследвачи. (И защо въобще бяха допуснали някакво досадно пънкарче да се промъкне незабелязано на палубата на екипажа?) А по-нататък…

„Двайсет и две минути! Повече от хиляда секунди закъснение!“ В плана за излитане беше оставена вратичка за закъснения, разбира се, никой не би допуснал, че всеки път всичко ще става така, както се предполага — но с пет хиляди пътници на борда тези двайсет и две минути означаваха близо пет човекогодини провизии, изпарили се в миг. Евакуационните контейнери бяха оборудвани с открит тип животоподдържаща система, тъй като не разполагаха с място за инсталацията на рециклиращи цистерни, и цялото това упражнение щеше да струва милиони, десетки милиони. Някакво глупаво хлапе току-що бе оскъпило заплащаната от данъкоплатците на Нови Дрезден операция с две хиляди марки и капитан Манхайм се бе сдобил с още две хиляди бели косъма.

— Как е критичният профил? — попита той Гертруда, която се бе привела към контролния пулт.

— Всичко е в границите на допустимото, сър — Гертруда бе втренчила поглед право напред и отказваше да го погледне.

— Гледай да го държиш така — тросна се той. — Миша! Какво стана с онзи резервоар?

— Продухан и затворен, точно според предписанията. — Миша му се ухили безгрижно от мостика. — Товарът е разпределен равномерно. Дори вече няма утечка от канализацията на втори реактивен.

— Добре. — Манхайм подсмръкна. Втори реактивен двигател от време на време страдаше от турбуленция, най-често когато нивото на водородното гориво, с което го захранваха, надхвърлеше шейсет процента. Турбуленциите не бяха особено сериозни, освен ако не се образуваха по-големи кухини, пораждащи издигането към повърхността на мехури от свръхохладени газове, които съскаха в тръбите, служещи за прехвърляне на реактивна маса до термоядрените ракети. Виж това вече можеше да предизвика катастрофа, а в момента не разполагаха с време за ремонти. Не за първи път мислите на Манхайм се насочиха към елегантния високотехнологичен лайнер от Нови Романов, който бе отлетял преди шест часа върху невидима вълна от прегънато пространство-време — сърфираше в хватката на опитомената сингуларност. Никакви тромави, тъпчещи се с маса архаични термоядрени ракети за „Мечтата на Сикорски“! Но „Дългият поход“ бе най-доброто в технологично отношение, което Дрезденският търговски синдикат можеше да си позволи, и капитанът смяташе да изстиска от него всичките му възможности.