Чарлз Строс - Железният изгрев

От гледна точка на дрейфуващото ядро, останалата част от вселената изглеждаше, сякаш се е отдръпнала в безкрайността, изчезнала зад хоризонта на събитията, и щеше да остане отвъд него, докато зоната на разширяване не изгуби инерция. Кипящата топка газ, която озаряваше свой собствен космос, започна постепенно да загасва. Минаваше време, огромно по мащаби и същевременно равняващо се на едно мигване на окото във външната вселена. Звездната сърцевина изстиваше и се свиваше, сиянието й намаляваше. Постепенно тя се превърна в самотно бяло джудже с температура, клоняща към абсолютната нула. Термоядреният процес не спря, но продължи невероятно лениво, с посредничеството на квантови тунели и при смразяващ студ. За период, милиард пъти по-продължителен от този, който бе изминал във външната вселена от момента на Големия взрив, светлинните ядра се сляха, минаха през тунелите в квантовата стена на електронните си орбитали. По-тежките елементи се разпадаха по-бавно, разбиваха се на атоми и после се разлагаха до желязо. Раздвижваха се огромни маси и в края на процеса, след около трилион години, звездата се превърна в единичен кристал от желязо, смачкан до сфера с диаметър от няколко хиляди километра: въртеше се бавно във вакуума, температурата й беше едва една трилионна от градуса над абсолютната нула.

След това външната сила, която бе създала джобната вселена, мина в обратен ход, затвори „джоба“ и премести плътния сферичен кристал в отвора в сърцето на звездата — по-малко от трийсет секунди след избухването на бомбата. И портите на ада се разтвориха.

Желязото не се възпламенява лесно, процесът е ендотермичен, енергопоглъщащ. Когато вътрешностите на звездата бяха изтръгнати и заменени от миниатюрно гюле студена разпадаща се материя, външната й обвивка, задържана на известно разстояние от ядрото благодарение на радиационния натиск, започна да колабира през отвор с приблизително четвърт милион километра смразяващ вакуум. Последва я и най-външният слой, набираше скорост в образувалия се звезден гравитационен кладенец. Изминаха няколко минути и погледната отвън, фотосферата на звездата видимо започна да се свива — през нея преминаваха неимоверни по размери нагорещени газови вихри. А след това ударната вълна на имплозията достигна ядрото…

Никой така и не успя да предупреди обитателите на нарочената за унищожение планета. През първите минути изведените за наблюдение на слънцето сателити докладваха за невиждано по размери слънчево изригване, предизвикало различни атмосферни смущения, включително северни сияния. Последваха предупреждения за бури до орбиталните работници и миньорите в астероидния пояс. Много малко сателити бяха оборудвани с релативистична връзка — средство за мигновено общуване с ограничен диапазон, неподлежащо на смущения и заглушавано, но пък ужасно скъпо и чувствително — и нищо не можеше да предупреди хората да избягат: сателитите просто един по един престанаха да излъчват, пометени от разрушителната вълна, която се отдалечаваше от звездата със скоростта на светлината. В някакъв метеорологичен институт една от дежурните се втренчи озадачено в монитора и се опита да се сети каква може да е причината — всъщност тя бе единственият човек на планетата, който имаше възможност и време да осъзнае какво става. Но спътниците, чиято дейност следеше, бяха само на три светлинни минути по-близо до слънцето от планетата, на която се намираше, а тя вече бе изгубила две от тях в разговори с колега — говореха си за къщата, която възнамеряваше да купи.

Всъщност ударната вълна бе разширяващ се сферичен фронт от водородна плазма, грееща ослепително при температура от милиони градуси и компресирана до такава степен, че притежаваше много от свойствата на металите; беше стотици пъти по-масивна от най-големия газов гигант в звездната система и когато се сблъска с железния кристал в сърцето на унищожената звезда, вече се носеше със скорост почти два процента от тази на светлината. При сблъсъка, само за няколко секунди, една десета от гравитационната потенциална енергия на звездата бе превърната в радиация. Термоядреният процес бе придружен от странни реакции: желязната сърцевина всмукваше светлинни ядра, с помощта на които строеше по-тежки и по-нагорещени, а също и не толкова стабилни посредници. За по-малко от десет секунди звездата изгори гориво, достатъчно да подхранва огненото й сияние милиарди години. Джуджето от G-клас нямаше достатъчно маса, за да преодолее налягането на електронния разпад в ядрото си и да се свие до неутронна звезда, но въпреки това успя да излъчи мощна ударна вълна, съизмерима с изригването на свръхнова.