Чарлз Строс - Железният изгрев

Приглушени панелни светлини мъждукаха от тавана, превключени на програма „лунна светлина — седем“. Лозята в малкия стъкленик в центъра на кръстопътя вече бяха повехнали след осемнайсет часа мрак. Всичко тук долу бе мъртво или умиращо, като трупа, на който се бе натъкнала в обществената тоалетна две палуби по-горе и три сегмента встрани. Когато разбра, че кучето я преследва, тя тръгна към апартамента, където бе живяла с родителите си и с малкия си брат: надяваше се миризмите там да го объркат и тя да се измъкне с някой от евакуационните кораби. Но тук долу бе попаднала в капан и единственото, което можеше да направи, бе да тръгне към канцеларията на службата за контрол на движението и да заключи вратата отвътре…

Опитът я подтикваше да продължи напред. Този сектор бе за административните служби, станционната полиция и митническия и търговски контрол, както и за дежурния персонал на смяна. Вратите на тъмните канцеларии зееха отворени, по бюрата и креслата вече се бе натрупал прах. Тя забърза към полицейския участък. На преградата в приемната имаше табелка „Участъкът е затворен“. Сряда се прекатери с пъшкане през преградата и скочи от другата страна.

Старата кожена чанта, която й бе наредил да вземе Херман, я удари по хълбока и тя изруга — не толкова заради болката, колкото заради белята, в която я бе вкарала. Беше пълна с хартиени листа: дебели, кремави на цвят, изписани с истинско мастило, което не се размиваше и не мутираше в различни шрифтове, когато докоснеш ръба с пръст. Неинтелигентен материал, от онзи вид, който някои използваха, когато наистина, ама наистина не искаха в инфотрафика им да се загнезди шпионски червей. А на самото дъно на чантата се гушеше херметически затворена касетка, молекулярно хранилище, съдържащо пълния архив на станционната митническа служба. Архив, заради който някой бе готов да я убие.

Тя завъртя ключа да усили светлината до ниво „сумрак-седем“ и огледа участъка. Беше идвала тук на образователен курс заедно с констабъл Барка. Нещо като превантивен урок за това как да не се забъркващ в разни каши. Но сега обстановката изглеждаше коренно променена, канцелариите, арестантските килии и чакалните зееха пусти като очниците на череп. В администрацията си мислеха, че знаят всичко за тийнейджърите, но грешаха. Сряда бе видяла един заключен шкаф в оперативния отдел и бе попитала какво държат в него. Пит й обясни, че вътре държат залепващата пяна и ампулите с лютив газ, противогазите й белезниците, в случай че избухнат размирици. „При сигнал за метеж счупи стъклото“. Нюфи бе мирно местенце, през последните трийсет години бе имало само едно убийство и няколко десетки свивания. Полицаите сигурно си мислеха, че Специалният отряд са просто техници, които пращаш да почистят вентилационната шахта от гнездо на оси. Тя спря пред заключения шкаф, пусна чантата на земята и се огледа за нещо, което да й свърши работа.

Пред вратата на участъка задраскаха нокти, после спряха.

Взрив: T + 1392 дни, 17 часа и 30 минути

— Какво искате да кажете с това „няма я“? — попита раздразнено констабъл Ито. — Не можете ли да държите собственото си дете под…

Високият прегърбен мъж прокара пръсти през оредяващата си коса.

— Ако имате деца, ще ме разберете. Съжалявам! Вижте, просто я няма. Зная, че има бордова карта, защото лично й я закачих на якето. Не е тук обаче. Може да се е върнала в апартамента за нещо.

— В апартамента? — Ито вдигна визьора и се втренчи в изплашеното лице на бащата. — Не може да е толкова глупава. Наистина не може.

— Деца! — Прозвуча почти като проклятие. — Не, не мисля, че е толкова глупава. Но не е на борда на кораба, освен ако по някакъв начин не си е изключила имплантантите. Констабъл Клайн прати издирващ сигнал преди близо час. Освен това тази сутрин изглеждаше обезпокоена от нещо.

— По дяволите! Има имплантанти значи? Добре де, ще пратя съобщение. И без това тук е истинска лудница. Имате ли изобщо представа какво е да настаниш хиляда и петстотин души? Сигурно дъщеря ви се е пъхнала някъде, където не й е мястото, в сервизните помещения или при екипажа. А може да е решила да се качи незабелязано на „Мечтата на Сикорски“, макар че един Господ знае защо ще го прави. Ще я намерим, обещавам ви. Пълните данни, ако обичате?

— Виктория Строугър. Шестнайсетгодишна. Трета от фамилията.

— Аха. Добре. — Ито заразмърдва пръстените на дясната си ръка: докосваше различни командни глифове в полицейското виртуално пространство. — Ако е някъде на борда на тази бракма, скоро ще я намерим. Ако не, след десет минути програмата ще задейства генерално издирване. Сега ще ви помоля да ме извините…