Чарлз Строс: Сингуларно небе

В деня, в който бе обявена войната, от небето върху калдъръмените улици на Нови Петроград с тропот се посипа дъжд от телефони. Някои бяха полуразтопени при навлизането в плътните слоеве на атмосферата, други бръмчаха и цъкаха, докато изстиваха бързо в предутринния хлад. Любопитен гълъб кацна наблизо, завъртя озадачено глава и започна да кълве блестящата кутийка на един от апаратите, но литна изплашено, когато той зазвъня. Чу се тъничък гласец:

— Ало? Ще ни забавлявате ли?

Фестивалът бе дошъл на Рошардов свят.

Едно кльощаво хлапе бе сред първите жертви на атаката срещу икономическата независимост на една от най-младите колонии на Новата република. Руди — никой не знаеше името на неговия покровител или баща — видя един телефон в калната канавка на една уличка, докато отиваше на работа, преметнал през рамо лекьосан сак, който по-скоро наподобяваше старо войнишко одеяло. Телефонът лежеше на каменното дъно на канавката и лъщеше като полирана цев — Руди се огледа боязливо, преди да го вземе, в случай че господинът, който го е изпуснал, все още се навърта наблизо. Когато джунджурийката изчурулика, той едва не я изпусна — машина ! Машините бяха за хората от горната класа и следователно забранени, охранявани от мрачните лица и сивите униформи на властта. Но въпреки това Руди реши да го отнесе на вуйчо Шмюел, с надеждата да получи в замяна нещо за ядене — все щеше да е по-добро от възнаграждението за сак с кучешки лайна в работилницата за щавене на кожи. Ала докато го въртеше в ръцете си и се чудеше как да го изключи, тъничък гласец го попита:

— Ало? Ще ни забавлявате ли?

Руди едва не изпусна телефона, готов да хукне накъдето му видят очите, но любопитството го задържа за секунда, колкото да попита:

— Защо?

— Забавлявайте ни и ще ви дадем каквото поискате.

Руди изцъкли очи. Металната вафла лъщеше многообещаващо в ръцете му. В главата му се пробудиха приказни истории, които по-голямата му сестра обичаше да му разказва, преди да я отнесе в гроба кашлящата болест — приказки за вълшебни лампи, магьосници и джинове, които отец Борозовски неминуемо щеше да заклейми като еретични глупости. В душата му се надигна борба между естественото желание да се измъкне от грубата действителност на повседневното съществувание и присъщия му песимизъм, пропил съзнанието му след близо десетилетие изнурителен труд. Накрая реализмът победи. Ала той не каза: „Да, искам летящо килимче и торба златни рубли“, нито: „Искам да съм принц Михаил в неговия царски дворец“, а само:

— Можете ли да нахраните семейството ми?

— Да. Забавлявайте ни и ще нахраним семейството ви.

Руди напъна измъчения си мозък, лишен от каквато и да било идея как да се справи с подобна странна задача, след това премигна. Беше очевидно! Той приближи телефона до устата си и прошепна:

— Искате ли да ви разкажа една история?

До края на същия ден, когато от небето започна да се сипе манна и хорските мечти почнаха да се превръщат в реалност, подобно на причудливи пълзящи растения, разцъфващи насред пустинята след дъжд, Руди и неговото семейство — болната му майка, впиянченият му вуйчо и седемте братчета и сестричета — вече не бяха част от политическата икономика на Новата република.

Войната бе обявена.

Далече във външните покрайнини на звездната система строителният флот на Фестивала сглобяваше сложна конструкция, като използваше мъртва материя. Самият Фестивал пътешестваше „без багаж“, натъпкан в миграционни звездни платна 1 1 Хипотетични междузвездни сонди, изобретени от писателя Робърт Фоуърд. Звездните платна представляват мрежи от изключително фини и леки нишки, дълги много километри и преплетени на разстояния, съответстващи на дължината на микровълните, които ще ги тласкат из космоса със скоростта на светлината. В конкретния случай Фестивалът се съхранява под формата на информация върху няколко подобни звездни платна и използва нанотехнологични конструктори, за да се изгражда отново в края на всяко пътуване. — Б.пр. — под достойнството му бе да прибягва до употребата на свръхсветлинни кораби човешка конструкция. При пристигането си в покрайнините на системата той бе разцъфнал в ярката светлина на стотици термоядра, изръсващи в абсолютния мраз на открития космос летаргизираните си екипажи. Веднага след завършването и разполагането на станцията на орбита пътешествениците щяха да изплуват от летаргичното си състояние, готови да слушат и да търгуват.