Чарлз Строс - Сингуларно небе

Рошардов свят беше затънтена колония на Новата република, която, от своя страна, едва ли можеше да се похвали като най-развития клон на постразселническите човешки цивилизации. При ограничената индустриална база, която да привлича търговия — ограничена както от закона, така и от възможностите — малцина бяха онези, които следяха небесата за предупредителните сигнали на пристигащи кораби. Единствено изведеният на геосинхронизирана орбита космопорт поддържаше постоянно наблюдение, но то бе съсредоточено върху вътресистемната еклиптика. Фестивалният флот вече бе разрушил луната на един газов гигант и три комети, бе започнал работа върху втората луна и се готвеше да предизвика дъжд от телефони от орбита, преди Имперското бюро за контрол на трафика да забележи, че нещо не е наред.

На всичко отгоре в началото настъпи пълно объркване. Макар и да не беше част от вътрешните светове, Новата република не бе и прекалено отдалечена от тях, докато родното място на Фестивала се намираше далеч отвъд пределите, до които би могла да се разпростре Новата република, и на хиляди светлинни години от старата анархистка Земя. И макар да споделяха общо родословие, Новата република и Фестивалът се бяха развивали отделно в продължение на толкова много векове, че всичко — от установените протоколи за комуникация до икономиката и генетичния фонд — бе напълно различно. Тъкмо по тази причина Фестивалът засече, но не обърна внимание на бавното монохроматично бръщолевене на Имперския контрол на трафика. Много по-необяснимо бе защо не бе хрумнало на никого от двореца на херцога да вдигне някой от полуразтопените телефони, разпилени из околностите, и да попита: „Кои сте вие и какво искате?“ А може би не беше чак толкова изненадващо, тъй като към ранния следобед Нови Петроград вече бе в състояние на едва сдържан граждански бунт.

Боря Рубенщайн, радикален журналист, агитатор-демократ, а от известно време и политически затворник (прокуден в изгнание, обитаващ покрайнините на града, със забрана да се връща на родната планета — същото важеше и за любовницата му и синовете му — в продължение на поне още едно десетилетие), побутна с почернял от мастило пръст сребристата машинка на бюрото.

— Та казваш падат навсякъде? — попита той със заплашително нисък глас.

Маркус Волф кимна.

— Навсякъде из града. Миша ми звънна от провинцията да каже, че и там е същото. Хората на херцога са наизлезли по улиците, въоръжени с метли и чували, за да ги събират, но са твърде много, за да се справят с тях. Има и други неща.

— И други неща. — Тъй като пропусна да придаде на думите си въпросителна интонация, Боря ги придружи с повдигане на веждите.

— Неща , които падат от небето — не става въпрос за обичайния дъжд или за жаби! — Олег Тимошевски подскачаше развълнувано и едва не бутна сложената на малката масичка пишеща машина — важен елемент от нелегалната печатница, създадена от Боря с риск да получи още десет години изгнание. — Но от тях само телефоните говорят и всички повтарят едно и също: „Забавлявайте ни, учете ни, в замяна ще ви дадем каквото поискате“. И го правят! С очите си видях от небето да пада велосипед! Всичко това само защото Георгий Павлович каза, че го иска, и докато го чакаше, разправи на машинката историята на Роланд.

— Направо не мога да повярвам. Дали да не опитаме и ние?

Боря се ухили хищно и Маркус си спомни времето, когато Боря имаше пламък в сърцето, револвер в ръката и беззаветната обич на десет хиляди работници от Железопътно-машиностроителния съюз — времето на неуспешното октомврийско въстание преди дванайсет години. — Питам се, щом нашите анонимни доброжелатели са готови да разменят велосипед за стара историйка, какво ли ще предложат за общата теория на постиндустриалната политическа икономика?

— Когато вечеряш с дявола, си вземи много дълга лъжица — предупреди го Маркус.

— О, не се плаши, искам да задам само няколко въпроса. — Рубенщайн взе телефона и започна да го разглежда с нескрито любопитство. — Къде ли е… Аха! Ето го. Машинка. Чуваш ли ме?

— Да. — Гласът бе тънък, лишен от акцент, мелодичен.

— Хубаво. Кой си ти, откъде си и какво искаш?

— Ние сме Фестивалът. — Тримата дисиденти се наведоха, за да чуват по-добре, и едва не си сблъскаха главите над телефона. — Пътували сме много — двеста-петдесет-шест светлинни години, посетили сме много-шестнайсет необитаеми светове. Ние сме събирачи на информация. Ние търгуваме.