Чарлз Строс: Антитела

Когато за пръв път се разпространи вестта за „теоремата на търговския пътник“, аз бях зает с ремонта на разглобения компютър и тъкмо се мъчех да сменя изгорялата мрежова карта. На другия край на офиса запищя терминалът на Джон — беше дошла поща. След минута се обади и моята работна станция.

— Здрасти, Джеф! Чети!

Аз продължих да набутвам новата платка в слота. Джон не е най-важният човек в моя списък, че да се откъсвам от работа заради него.

— Някой е получил доказателство, че NP-пълните задачи се свеждат до P! В comp.risks има съобщение, мъчат се да използват това, за да намерят решение на „теоремата на търговския пътник“ и нейните производни. Май тази година първи април е поизбързал, а?

Бързо пуснах кутията на компютъра на пода и седнах пред монитора на работната станция. Поредната хипотеза за квадратура на кръга, още един епизод от войната в математическите кръгове… или нещо по-сериозно?

— Кога дойде съобщението? — викнах над преградата. Сороя, която минаваше покрай моята клетка с чаша кафе в ръка, ми хвърли неприятен поглед: в открити офиси като нашия викането не се одобрява.

— Току що — отвърна Джон.

Отворих си пощенската кутия и погледнах върха на списъка. Първа стоеше бележка от началството относно нуждата от внасяне на разнообразие в методиките на обучение. Не, нататък… администрацията се канеше да закрие местата за пушене и да направи целия колектив поголовно непушачи. Хм-м-м… Следващото.

То бе преадресирано: в началото стояха адреси на стотици мейл-сървъри, от Адис Абеба до Улан Батор. Преди да стигне до нашия пощенски сървър, писмото бе пропътувало от Тайван до Рочестър, щат Ню Йорк, беше прелетяло през океана, разпратило се по всички точки и се бе озовало в нашата компания, където го бяха препратили на целия инженерен и ръководен състав. Доколкото ми беше известно, първият щастливец, успял да го прочете, беше Ерик Канарчето.

Ерик е нашето офисно „растение“. По цял ден се рови в Интернет за нова информация, а ако му позволят, няма да се отлепи от компютъра и нощем. Може да се каже, цяла пощенска служба в едно лице: затова толкова често се налага да му довършвам задачите.

Прегледах съобщението с летящ поглед. После го прочетох още веднъж. Премигах. Звучеше като теория на сюрреалните числа. После кликнах страницата в Интернет, където трябваше да стои теоремата.

Няма отговор: сървърът се е изключил.

Някой или нещо праща на сървъра доказателство: изглежда всички, които са се запознали вече с писмото, са изкрейзили. Аз също се заинтересувах, затова презаредих страницата и на екрана се появи още нещо.

Куп теореми, изглежда да е тази, само графиката е някаква идиотска… Лявото полукълбо нещо подозрително ме засърбя, наложи се да си прехапя долната устна, за да не се разхиля. Все пак натиснах бутона за печат, но компютърът ми отговори с поредното „изчезвай, зает съм“.

Почесах се замислено по брадата, но вместо да натисна „назад“, дадох „презареждане“ и повторих всичко отначало.

Сандъкът малко са позамисли и на екрана се заточи страницата. Само че не тази. Погледнах заглавието и се смаях.

СТРАНИЦАТА, НАМИРАЩА СЕ НА ТОЗИ АДРЕС, БЕШЕ ПРЕМАХНАТА.

Моля въведете своя е-адрес, ако ви е нужна повече информация.

Такава работа значи!

Веднага щом принтерът изкара разпечатката, отидох до копирната машина в съседната лаборатория, направих едно копие и го номерирах. В лабораторията половината клетки бяха празни. Само работните станции делово бръмчаха и медитираха над някакви бог знае какви проблеми. (Впрочем аз знаех какви: въртяха тестове, безспир тъпчеха моделирани входни данни в програмите, над които се бяхме трудили, в надежда, че ще зависнат или ще запеят „Боже, пази краля“.) Сигурността на кода беше неизменна ябълка на раздора между нашите отдели, но войната между програмистите и качествения контрол беше твърде стара: всяка от страните, за да оцелее, се нуждаеше от другата.

Аз тръгнах да търся Амин. Амин с неговата докторска титла в областта на дискретната математика, който тихо вехнеше в инженерската среда: още едно канарче в натъпканата с данни мина. И го намерих — с крака върху големия сандък на сървъра „Компак“, пръстът му трескаво играеше по бутона на мишката, очите не се откъсваха от огромния монитор. Вгледах се: нещо смътно познато…