Чарлз Строс - Антитела

Веднага щом ИИ се появи на промишлено ниво, той ще се стреми да се внедри в главната система, съвсем като вируса на хеморагичната треска. Слабо функциониращият ИИ ще се оптимизира, за да си вдигне бързодействието, после ще потърси вратичка в законите на алгоритмиката от първи ред, като онази, която откри покойният доктор Дюрант. Следващият етап може да бъде опит за самоиздигане на по-високо ниво на интелект и разпространение по мрежите с цел заграбване на повече мощност, памет и резерви. В резултат получаваме неконтролирано отстъпление на съзнанието, иначе казано, разрушаване на интелекта. Да се спре този процес е почти невъзможно. Значи всичко ще се реши ако не за дни, то за седмици. За това време изпуснатият извън контрол ИИ ще нахлуе във всички изкуствени компютри на земята, а скоро след това ще почне да заразява и естествените. Играта е свършила, вие сте загубили. По земята още ще крачат човешки тела, но те вече няма да са хора.

И веднага щом ИИ съобрази как да управлява пряко физическата вселена, човешката памет ще бъде изтрита. Ще остане само ноосферата, разширяваща се със скорост, близка до скоростта на светлината, поглъщаща всичко по пътя си… и една вселена няма да й бъде достатъчна.

Аз? Аз съм съвсем наред. Ив и останалите — също. Ние имаме антитела. Правена ни е операция. Всички ние имаме мълчаливи партньори, постоянно наблюдаващи, чакащи признаци на инфекцията и готови незабавно да я ударят. Когато четеш нещо на екрана и внезапно изпиташ усещането, че сякаш самият Буда ти е разказал най-смешния виц във вселената, най-смешния зен-виц — това е знак. Знак, че току-що нещо се е опитало да ти зарази разума, а имплантираната имунна система му се смее. Но така ни е провървяло. Ако вярвахте в реинкарнацията, идеята за създаване на машина, способна да улови душата, щеше да се вреже като кинжал в сърцето на религията ви. Затова будистките светове, зороастрийските светове с високи технологии могат да оцелеят; техните световни линии са достатъчно стабилни. Но не и юдаистко-християнско-ислямските.

По-късно отново се срещнах с Ив и Уолтър. Уолтър работи под наистина дълбоко прикритие — много по-дълбоко, отколкото всъщност е нужно: женен е и има две деца. Той е довел и семейството си, но явно не е обяснил на жена си каква е работата. Тя гледа смаяно, недоумяващо: ясно, че е разстроена от нелогичното желание на мъжа си да посети шотландските планини и е още по-загрижена от настояването да дойде цялото семейство.

— За какъв дявол ги е взел? — прошепна Ив, като намери подходящ момент. — Това е безумие!

— Не е.

Спрях и се загледах в празнично ярките дрехи във витрината. (Ние крачехме пеш по главната улица, промъквайки се през тълпите от туристи, тътрещи се към втората гара.)

— Ако се намерят профайлъри, търсещи признаци на евакуация, едва ли ще обърнат внимание на малките деца — казах примиряващо. — По-скоро ще следят за хора като нас — незабележими самотници, работили във важни области и внезапно изчезнали. Може дори да помолим Сара да вземем момчето при нас, докато пътуваме.

— А, не. Това момче е просто ужас. Родителите са ги възпитали като туземци.

— Ами че Сара си е туземка.

— Все едно. Всяка цивилизация, в която главният символ на религиозно преклонение е и инструмент за наказание, е абсолютно неподходящо място за отглеждане на деца.

Аз се ухилих, но смехът ми заседна в гърлото.

— Не се оглеждай. Следят ни.

— Така ли? Аз нямам оръжие. А ти?

— Тъпа идея е това.

Ако полицаите ни спрат и намерят оръжие, малкият проблем мигом може да се превърне в катастрофа. А ако полицията и чиновниците вече са ударени от краха, може да ни спаси само джобна атомна бомба.

— Зад нас отляво има камера за наблюдение. Върти се прекалено бавно, за да следи автобусите.

Внезапно се оказа, че на тротоара няма къде яйце да падне: по тази улица имаше само магазини, а в събота сутрин без овчарски камшик едва ли можеш да си проправиш път през суетящата се тълпа туристи. Освен това много ученици идват в Шотландия да учат английски. Ако съм прав, скоро ще им се наложи да усвояват друг език, толкова сложен, че ще им помъти умовете. Котета, хвърлени в реката…

По-нататък забелязахме още няколко следящи камери. Всички магазини бяха вързани към тях и вероятно — към близкия полицейски участък. Сложните приливи и отливи на пешеходците бяха обнадеждаващо хаотични — това значеше, че населението още не е инфектирано.

Още половин миля, и ще сме на гарата. Два часа с местния влак, после автобус, още четиридесет минути нагоре по пътя — и сме в безопасност: спасителната совалка вече е скрита под неподвижните води на езерото и пълни резервоарите си с водород и кислород в очакване на заповед да се издигне на орбита. Там ще я прихване друг кораб, товарен, който ще ни прекара през канала, съединяващ тази световна линия с домашната базова линия. (Дрейф на висока орбита около Юпитер, където никой няма да се натъкне на нас по тъпа случайност.) Но най-напред, преди стиковката с товарния кораб, трябва да се махнем от района на наблюдение.