Чарлз Строс - Антитела

— Ха-ха-ха. Много смешно. — И подхвърли на своите: — Внимавайте за жената. Тя е опасна.

Огледах се. След нашия фургон вече паркираше друг, с отворена врата и голяма сателитна чиния на покрива.

— Вътре!

Подчиних се. Ив ме следваше.

— Арестуван ли съм? — попитах отново. — В такъв случай настоявам за адвокат.

Белосани стени, тежка врата с подсилена рамка, висок прозорец с решетка, мръсен под.

— Спрете тук.

Карираният мина отпред и отвори едното крило на вратата.

— Тук.

Стая за разпит ли беше това?

Влязохме. Още един тип — с костюм, телосложение на каменна стена с бирен корем и нещо като униформена вратовръзка, висяща на бичата шия — се вмъкна след нас и запълни вратата.

Нямаше много мебели: завинтена за пода маса и два стола. И толкова. Видеокамера със стоманен корпус следи масата, навярно е включена към ето този пулт. Масата. Някой е поставил до далечната стена стойка с шест монитора, омотани с кабели, и колкото да е странно, не си е дал зор да я закрепи поне с два болта в стената: явно тук не разпитват компютърни крадци.

— Сядайте — избуча карираният и посочи столовете.

Ние не протестираме. В стомаха ми се появява неприятна тежест, но нещо ми подсказва, че всяка физическа съпротива е безполезна.

Карираният ме погледна. Оранжевото сияние от микродисплея придаваше на погледа му ярост на василиск, и с някакъв древен инстинкт усетих, че тези типове са се превърнали от полицаи в ракови клетки, готови всеки момент да пуснат метастази.

— Вчера вие опитвахте да се свържете с Джон Дюрант, след което напуснахте жилището си и направихте всичко, за да скриете самоличностите си. Защо?

И тук аз забелязах две блестящи черни очи на преносимата видеостена. Карираният говореше ясно, но неуверено, сякаш четеше думите от телесуфльор.

— Какво да обясняваме? — намеси се Ив. — Вие не сте хора. И знаете, че ние знаем това. Ние искаме единствено да ни оставите на мира!

Не е съвсем истина, по-точно — част от легенда номер две.

— Имаме свидетелства за предварителен таен сговор от ваша страна. Потенциалната степен на престъплението не е определена. Заговор с цел сваляне на правителството, държавна измяна, подривна дейност. Вие хора ли сте?

— Да — отвърнах с подчертано простодушие.

— Но очевидната логика казва, че не е така — избоботи типът с униформената вратовръзка. — Информирани сме, че съзнавате важността на алгоритмичното преобразуване от NP-пълната в P-пълната област, че сте показвали неприкрит интерес към тези въпроси, че ликвидирате свои контрагенти в други страни.

— Помещението е изолирано — добави услужливо карираният.

— Влязохме в шотландската интернет-борса. И слушаме клетъчните телефони. Всяка съпротива е безполезна.

Екраните замигаха. Запълзяха странни хаотични изображения с неясни форми. По общия дисплей се извиваше нещо като атрактор на Лоренц, страдащ от махмурлук; от тонколоната на ритмични вълни се носеше оглушителен шум. Изведнъж изпитах страшно желание да се смея.

— Ние не сме част от някакъв идиотски софтуер. И сме дошли тука, за да те спасим, идиот такъв! Или поне да намалим вероятността за влизане на вашия времеви поток в катастрофа на Типлер.

Карираният се намръщи.

— Имате предвид Франк Типлер? „Физика на безсмъртието“ или „Принцип на силната ентропия“?

— Последното. Тъкмо в тази вселена ли смятате да достигнете възможно най-бързо до информационна сингулярност? Ние сме на друго мнение. Вие, младите богове, всички сте еднакви. Мъчите се веднага да решите всички проблеми на P-пространството, напрягате интелекта си, докато той не се взриви. Но първо той ще затрие всички други ИИ. После ще изсмучете всички достъпни процесорни ресурси и памет. Но и това не е всичко. Копенхагенската квантовомеханична школа греши, ние живеем в космологията на Уилър. Всички възможни изходи съществуват едновременно, и затова накрая ще ви се наложи да колонизирате всички времеви линии, да разпространите инфекцията все по-широко, да въвлечете в процеса цялото безкрайно множество от вселени, а това не трябва да се допусне.

Цепещите се на екрана образи действаха на нервите, смехът заплашваше да избухне. Самата ситуация беше абсолютно немислима: седим затворени в мазето на полицейски участък, завладян от зомби, работещи за новородения ИИ, който ни показва на екрана безумни психоделични картинки с надежда тази атака да препълни буферите на лимбичната ни система. От края на света ни делят само няколко часа, и… Следващите думи на Ив все пак ме разсмяха.