Чарлз Строс - Антитела

Сред местното население, както впрочем и сред чужденците, е широко разпространено мнението, че британската полиция се състои от усмихнати бобита без оръжие, които с радост показват пътя на минувачите и изобщо са готови да услужат на всеки, който ги помоли. Те наистина не се разхождат с пистолети в кобурите, но всичко останало са наивни приказки. Когато двама от тях ни преградиха пътя, Ив инстинктивно се хвана за лакътя ми.

— Спрете, моля.

Този, който стоеше пред мен, бе надарен от природата с физика на ръгбист, а когато случайно погледнах наляво и видях три бели фургона, паркирани край улицата, стана ясно, че положението е безнадеждно.

Полицаят се втренчи в мен през очилата с нечупливи стъкла, осветени от вградения в тях премигващ микродисплей.

— Вие ли сте Джефри Смит, живеещ на адрес „Уорди Терас“ 32, Уотфорд, Лондон? Отговаряйте, моля.

Устата ми мигом пресъхна.

— Д-да — изграчих.

Всички камери на тротоарите бяха обърнати към нас. Всичко ми стана ясно. Фургоните с тъмни стъкла. Сълзотворният спрей, висящ на колана на ченгето. Силуетите на покрива на Националния музей, на по-малко от двеста метра оттук — най-вероятно снайперисти. Хеликоптерът над главите ни, бръмчащ като гигантски комар.

— Елате с нас, моля — вежливо заповяда полицаят и посочи към фургона.

— Арестуван ли съм?

— Ще бъдете, ако не правите каквото ви се казва.

Обърнах се към фургона с отворена задна врата. Ив вече влизаше вътре под погледа на другия боби. По цялата улица се бе наредила верига полицаи, мълчаливи и засега бездействащи. Нещо изщрака в главата ми и едва се сдържах да не се разсмея: това не беше обикновена операция. Тикат ни във фургона, но при това не ни арестуват, значи не искат излишно да привличат внимание. Никой не ни слага белезници, не ни събаря на земята, не ни бие с палки. Ретровирусите първо атакуват имунната система, ликвидирайки способността на жертвата да се съпротивлява на инфекцията. Забелязвате ли приликата?

Задният отсек на фургона беше отделен от предния с решетка. На вратите нямаше дръжки. Докато завивахме, инерцията ме блъсна върху Ив.

— Някакви идеи? — прошепнах.

— Можеше и да е по-лошо.

Не трябваше да казва това. Във Втория райх, заразен от излязла извън контрол трансценденция, половината наши оператори бяха разстреляни на улицата, когато се опитаха да бягат.

— Мисля, че са успели да разберат какви сме.

— Как?

Ръката й легна върху китката ми. Морзовата азбука. ВНИМАВАЙ ЗА БРЪМБАРИ.

— Анализ на информационния поток — каза на глас тя. — Мониторинг на телефонния трафик. Ако вече са те подслушвали, когато си опитвал да се свържеш с доктор Дюрант… кой знае, може той да е примамка, със специална задача да ни изкара на светло.

При мисълта за това ми прилоша, още повече че свихме встрани от главния път и фургонът започна да друса.

— Значи са ни дебнали? ЛОКАЛНА КОНСПИРАЦИЯ.

— Напълно възможно. Сигурно някъде сме оставили следи. Ти пробва да звъниш на Дюрант. После набра моя телефон. Разпознавачката на гласове е стигнала до теб, анализът на трафика — до мен, а после… С две думи, били са пред нас през цялото време. Ако бяхме успели да стигнем до фермата… ЛЕГЕНДА!… всичко щеше да е наред, но анонимното пътуване е все по-трудно и явно сме изтървали нещо. Интересно само какво.

През цялото време нито едно от ченгетата отпред не ни заповяда да мълчим: те седяха като манекени на тест за търпеливост, независимо от случайното пращене и разговори по радиостанцията. Фургонът заобиколи края на главната улица, спусна се по наклона и пресече околовръстното шосе, след което забави ход и се насочи към някакъв паркинг. Зад нас се затвори широк портал и двигателят угасна. Отначало се хлопна предната врата, а после отвориха и задната.

Полицейски паркинг. Навсякъде — бетон и видеокамери. Двама небръснати типа с евтини костюми стояха от двете страни на фургона. Офицерът, който ни беше задържал, се подпираше на вратата с една ръка, а в другата стискаше сълзотворния спрей. Крахът явно не ги беше поразил докрай; всичките имаха наушници за мобилни телефони и вградени в очилата микродисплеи, като актьори-самодейци, разиграващи сцена от „Стар трек“ на благотворителен спектакъл в полза на полицията.

— Джефри Смит, Мартина Уебър. Знаем кои сте. Застанете тук. Само че бавно.

Внимателно скочих на земята.

— Не трябва ли да кажете „Пригответе се за асимилация“ или нещо подобно?

Силно рискувах да ми пръснат със спрея по физиономията, но типът отдясно (късо подстриган, с нервен тик и спортно яке на сито каре) махна с глава.