Чарлз Строс - Сингуларно небе

— Изяло го?

— Да, сър. — Яначек преглътна. — Забранена технология.

Политовски пребледня.

— Борман?

— Да, сър? — Адютантът му подскочи като пружинка.

— Както изглежда, положението надхвърля нашите способности да се справим без допълнителни средства. С какъв обем релативистичен трафик разполага Канцеларията — за телемост със столицата?

— Хъм, около петнайсет минути, сър. Следващият инфозапас между нашата колония и Нова Прага трябва да пристигне с делта-V 2 2 В астродинамиката делта-v е скаларна величина за количеството „усилие“, необходимо за осъществяването на орбитална маневра, тоест преминаването от една орбита на друга. — Б.пр. крайцер след, хъм… осемнайсет месеца. Ако ми позволите да бъда откровен.

— Говори.

— Не бихме ли могли да запазим около минута информационен трафик само за текстови съобщения? Давам си сметка, че положението е извънредно, но ако източим наличния канал, ще изгубим всякаква връзка със столицата до пристигането на новия инфозапас. С цялото ми уважение към комендант Яначек, не съм съвсем сигурен, че Флотът ще е в състояние да прати куриерски кораби през вражеските линии.

— Съгласен — кимна Политовски и разкърши рамене. — Една минута, не повече. Останалото ще заделите за телемост с Негово величество при първа възможност на оттатъшната страна. Искам да уговорите моста и да ми съобщите веднага щом сте готови. И като стана дума за това, вземи… — Той се наведе и постави подписа си върху едно писмо. — Обявявам извънредно положение и с властта, дадена ми от Господа Бога и Негово императорско величество, заявявам, че встъпваме във война с… с кого, по дяволите, всъщност сме във война?

Фон Бек се покашля.

— Твърдят, че се наричат „Фестивалът“, сър. За съжаление в момента не разполагаме с повече информация за тях, нито при нас, нито в канцеларския архив.

— Добре. — Борман подаде на Политовски бележка и губернаторът кимна. — Господа, моля станете за посрещане на Негово императорско величество!

Те се изправиха и като един извърнаха пълни с очакване лица към екрана на отсрещната стена.

— Мога ли да попитам в какво съм обвинен?

Слънчевата светлина, която се процеждаше някъде отгоре, озаряваше прашния въздух на стаята със сребристи вертикални колони — Мартин наблюдаваше причудливия танц на прашинките зад заоблената като куршум глава на чиновника. Единственият звук в стаята идваше от дращенето на писалката върху плътната официална хартия и равномерното потракване на пружинния механизъм всеки път, когато помощникът се навеждаше към аналитичната машина на бюрото. В помещението миришеше на смазочно масло и страх.

— Въобще обвинен ли съм в нещо? — упорстваше Мартин.

Без да му обръща внимание, чиновникът продължаваше да попълва бланката. След като приключи с работата си, младият помощник започна да изважда хартията от машината.

Мартин се надигна.

— Щом не ме обвинявате в нищо, не виждам причини да остана повече тук.

Този път чиновникът вдигна глава, погледна го и изсъска:

— Седнете!

Мартин седна.

Навън бе ясен и студен априлски следобед, камбанарията на „Свети Михаил“ току-що бе отброила четиринайсет удара и на Площада на Петте ъгъла скулптурата на херцогинята изиграваше обичайната си пантомима. Мартин бе обзет от непреодолима досада. Беше му ужасно трудно да свикне с монотонния ход на живота в Новата република, още повече, когато трябваше да се изправи срещу тукашната несъкрушима бюрократична машина. Беше пристигнал преди четири месеца — четири безвъзвратно изгубени месеци за работа, която можеше да се свърши само за десет дни. От известно време се питаше дали ще доживее да види отново Земята, или ще пукне тук от старост.

В интерес на истината, до такава степен му бе омръзнало да чака разрешението за работата си, че когато тази сутрин неочаквано го повикаха в учреждението зад желязната фасада на Василиска, изпита нещо като облекчение, възбуда от промяната на монотонния ритъм. Отначало дори не му хрумна да си зададе въпроса за какво може да е притрябвал на Канцеларията по надзора един инженер-предприемач от далечна планета, пристигнал тук с непоклатим договор от Адмиралтейството. Призовката му бе предадена върху поднос, носен от униформен куриер, а не късно през нощта след зловещо почукване. Този факт сам по себе си говореше за известна доза уважение към неговата персона и Мартин реши да продължи с ролята на изненадан и смутен, а също и малко ядосан чужденец.