Чарлз Строс - Железният изгрев

Преди две седмици оцелелите вътресистемни товарни кораби се бяха прибрали за последен курс и ги бяха оборудвали с модулни жилищни отсеци. Сега всички се бяха наблъскали на станцията, трийсет хиляди обречени души, кръжащи над еклиптиката на един мъждив червен газов гигант с маса, надвишаваща осем пъти масата на Юпитер. Имаха предостатъчно гориво — горивото бе основната суровина, от която се препитаваше Олд Нюфаундленд Четири: шестстотин мегатона рафиниран метанов лед, прибран на сухо в огромен резервоар, който се носеше по инерция на километри зад оста на голямото колело. Освен това бяха достатъчно близо до един от редовните маршрути между Септагоновата система и старите светове и можеха да разчитат на транспортните средства, които прекосяваха тази част на пространството. Все още имаха рентабилен бизнес и можеха да се издържат сами, всъщност дори го правеха. Но не можеха да останат тук — не и при приближаващия се железен изгрев.

Лайнерът „Мечтата на Сикорски“ се бе скачил с централния ръкав, за да прибере губернатора и по-важните персони от управата на станцията. Зад него висяха в нетърпеливо очакване други два товарни кораба от Нови Дрезден, пратени в поредния символичен жест на помирение. Приличаха на бременни жаби, напъпили с обемисти евакуационни контейнери, прикачени за централните им товарни стрели — третокласно удобство за няколко десетки хиляди пътници, на които предстоеше триседмично пътешествие на разстояние от четирийсет и осем светлинни години до Септагоновата система, където щяха да бъдат презаселени.

Дори Септагон щеше да е обезпокоително близо до фронта на ударната вълна, но той бе най-близкият център за евакуация. Разполагаха с достатъчно финансови средства, за да настанят всички и да им намерят работа: управленческата политика активно поддържаше имиграцията. Имаха възможност да теглят чертата под инцидента и да погледнат в бъдещето, да загърбят миналото и да забравят мрачното отчаяние, увиснало като облак над станцията, откакто преди три години и половина бе пристигнала вестта за Инцидента. След онзи страшен час не бяха малко случаите на самоубийства, имаше и няколко бунта — на всеки останал жив на станцията се падаха стотици призраци. Крайно неподходящо място за отглеждане на деца.

Мама, тате и Джереми се бяха пренесли на „Дългият поход“ преди два дена и бяха помъкнали и Сряда — опитваха се да я заразят с прекомерния си ентусиазъм. Но зад тази фасада зееха дупки, също като празните места в семейните фотографии. Братовчедката Джейн, чичо Марк, дядо и баба нямаше да дойдат. Във всеки случай не и в плът и кръв — сега те бяха прах, изпепелени от божествения вятър, който щеше да профучи покрай станцията след четири дни.

Изплашени стюарди отведоха Сряда и семейството й до тяхната палуба, коридор, отсек и каюта. Разполагаха с миниатюрно семейно пространство — четири ниши за спане и всекидневна два на три метра, с надуваеми мебели. Техният дом за времето на пътуването. Щяха да се хранят в бюфета на Розовата палуба, да се къпят в хигиенния център „Лале“ и да се радват, че са останали живи — не както Мика и нейния съпруг, приятели и съседи, които се бяха прибрали у дома на едномесечна отпуска за първи път от пет години, когато ги бе застигнал Инцидентът.

Но само след няколко часа Сряда почувства, че започва да оглупява от скука. Растенията й бяха измрели; невроградината бе изключена и прибрана в хладилна камера и им бяха наредили да останат в жилищния отсек, докато корабът не се отдели от станцията, като единствените им забавления щяха да са нещастната корабна мрежа и лоботомизираното медийно хранилище. Някакъв неизвестен, но многообещаващ талант от Нови Дрезден — общество с много по-стриктни порядки от Московското, — изглежда, бе преценил, че интерактивите и книгите с ужаси не са подходящи за подрастващи, и бе наложил върху тях родителски контрол. Приятелите на Сряда — поне тези, които можеше да нарече свои приятели — бяха разпилени по другите кораби. Дори Херман я бе предупредил, че няма да може да разговаря с нея след първия скок. Щеше да е поне някакъв изход, ако разполагаха с криогенни капсули, но при ограничените възможности на станцията нямаше никакъв начин да се обработват повече от стотина-двеста души на час, така че Сряда си оставаше жертва на скуката поне през първата седмица.

Единственото утешение бе, че щеше да разполага с цял един нов свят, който да изследва. Не се беше качвала на кораб от осемгодишна и гореше от нетърпение да приложи наученото на практика. Освен това Херман я бе осведомил, че познава добре кораба и може да я разведе из него. Това беше сравнително нов модел тежкотоварен превозвач от клас „Бакху“, конструиран в корабостроителницата на Бургундия, с животоподдържаща инсталация от „Търн енд такси“, Нови Дрезден. Беше предназначен за прекарване на масивни товари и по тази причина бе оборудван с термоядрени двигатели и контраротационни инерционни колела — далечен отглас от ултрамодерните трансферни блокове на гравигенераторите. Скоковият му модул бе запечатан и недостъпен — вероятно закупен някъде, където знаеха да правят подобни неща: нито Дрезден, нито Москва бяха на необходимото техническо равнище, за да подскачат върху сингуларни. Но Херман очевидно познаваше добре разположението на кораба, а Сряда се измъчваше от скука. Ето защо бе склонна да изучава този нов свят, а когато му го каза, той добави някои свои идеи за това накъде да се отправи.