Чарлз Строс - Железният изгрев

Колосалният импулс от неутринови частици се понесе във всички посоки; отнасяше по-голямата част от енергията на термоядрения изблик. Неутралните частици обикновено не реагират с материя, летящо неутрино с лекота преодолява дебел светлинни години слой от олово, без дори да забави скорост. Но тези частици бяха твърде много и докато се процеждаха през външните обвивки на звездата, прехвърляха значителна част от енергията си в мътния мехур от кипяща плазма, който бе заменил фотосферата. Недалеч зад тях се носеше друга мощна вълна от твърда гама-радиация и неутрони, милиард пъти по-ярки от звездата, чиито вътрешности разкъсваха. Умиращата звезда излъчи ослепителен импулс от рентгеново сияние, като трилион водородни бомби, взривени едновременно.

След осем минути — минута, след като бе забелязала проблема на един от мониторите — дежурната отново го погледна озадачено. По кожата й пробягаха горещи вълни. Екранът премигна и угасна. Тя си пое дъх и усети острата миризма на озон. Всичко беше като в мъгла. Колегата й също се оглеждаше учудено. Какво ставаше? Светлините трепнаха и угаснаха, но двамата продължаваха да виждат благодарение на зловещото сияние във въздуха и на заревото, което проникваше през прозореца на тавана. След това светлинният квадрат, очертан от заревото върху пода, започна да дими и дежурната разбра, че няма да може да си купи мечтаната къща, нито да се види с родителите си, със сестра си — с никого. Всъщност последното нещо, което успя да види, бе озареният димящ квадрат на пода.

Все пак вселената прояви капчица милост — след секунди горните слоеве на атмосферата, превърнати в плазмена наковалня от преминаващия радиационен импулс, достигнаха тропопаузата. Половин минута след това първата ударна вълна изравни със земята сградата, в която се намираше дежурната.

Нито един от обитателите на планетата не живя достатъчно дълго, за да почувства първите мъчителни симптоми на лъчевата болест.

Взрив: T + 1392 дни, 12 часа и 16 минути

Сряда се бе свила под бюрото и притискаше обемистия цилиндър към разтуптяното си от ужас сърце. Беше видяла тялото на митническия служител и веднага бе разбрала, че е мъртъв — точно както се твърдеше в написаните на ръка инструкции. А сега ужасното създание, което го бе направило, я преследваше и тя съжаляваше…

Чу драскане на нокти по полиетиленовия под. „Искам да се махна оттук — помисли си; пръстите й бавно се плъзгаха по хлъзгавия от пот цилиндър. — Невъзможно е това да се случва с мен!“ Не виждаше кучето отвън, но въображението й го рисуваше с всички страховити подробности: челюсти като диамантени остриета, широко разположени очи, сияещи от всепронизващите импулси на лидара. Виждаше малкия злобен пистолет, имплантиран в черепа му, мозъка, командван от вградени компютри, чиято цел бе да надделеят над инстинктите на добермана. Зловещи овални петна по кожата, изпъната върху бронята от диамантена мрежа. Животното със сигурност можеше да подуши страха й. Тя бе прочела част от документите, докато стоеше в онази тайна стая, и бе осъзнала важността им, а когато отвори вратата, с намерение да си тръгне, доберманът я чакаше — тя успя да хлопне вратата на сантиметри от зейналата му паст. Зловонен пушек започна да прониква през процепите на вратата и Сряда се изкатери през отвора на тавана и после запълзя като паяк през вентилационната шахта и изтича с разтуптяно сърце през пустия хангар. И през цялото време чуваше дращенето на ноктите зад себе си. „Аз не съществувам. Не можеш да ме подушиш!“

Херман — както винаги, когато имаше нужда от него — мълчеше.

Сега, свряна в един обществен терминал, тя отново видя кучето — или някой негов роднина: тичаше с огромни скокове през пустия хангар и приличаше на призрачна сянка, на нещо, родено в замръзнали гори под среднощно слънце, еволюирало да оцелява сред заселена от киборги тундра, на чужд и непознат свят. Погледна само за миг към камерата със сияещото си око — сияние, което се превърна в бял шум, след като я простреля. Можеше да издишва невропаралитичен газ и да обезврежда мини — ако човек вярваше на евтините интерактивни, с които се забавляваше Джереми — и бе продукт на много по-усложнена техносфера от тази, която притежаваше Москва; мускулите му не се задвижваха от примитивни актин-миозинови контракции, а костите му бяха конструирани за максимална издръжливост — когато тичаше с максимална скорост, кучето-преследвач пуфтеше като парен локомотив и изпускаше достатъчно нагорещена пара, за да изгори всеки, който се озове прекалено близо.