Чарлз Строс - Железният изгрев

Шейсет минути: радиационният импулс мина през пръстените на Сибир, огромен зелен леден гигант, заобиколен от гирлянди от ярки луни. Те проблеснаха за миг и се източиха в потоци от сияещ газ, образуваха исполински светещ диск, който се отдалечаваше от звездата. Сибир пое огромно количество енергия, достатъчна да разтопи тундрата на повърхността му и да породи неимоверни по мащаби бури. Урагани с размерите на Москва се понесоха по нощната страна на ледения колос, докато той се присламчваше към опашката на нарастващата комета. За разлика от вътрешните планети, Сибир бе твърде голям, за да се изпари напълно. Макар че сияеше с ослепително бяла нажежена светлина, той напусна орбита, изтикан от ударната вълна на експлозията, и успя да съхрани най-вътрешната си, желязно-никелова сърцевина — надгробен камък, който щеше да изстива милиони години в опразнената Московска система.

Първият оцелял подаде тревожния сигнал от разстояние деветдесет и осем светлинни минути.

Един автоматизиран радиофар, който дремеше на далечна орбита около външния газов гигант Земля, се пробуди още при първите ярки изригвания. Роботът разполагаше с грамадни резерви от охлаждаща течност, скрити зад непробиваемата му черна черупка. Бе конструиран да издържа на директни попадения от лазерни оръжия на боен кораб и успя да оцелее при първата буря — въпреки че бе запокитен далеч отвъд следваната цели седемдесет и пет години орбита от потока от тежки заредени частици. Радиофарът бе стар, 750-и от своята серия. С кодово име Нтилигентното врабче, той бе част от Системата за ранно предупреждение на Командването на Стратегическа отбрана на наскоро изпепеленото Московско външно министерство.

Нтилигентното врабче премигна и премина в активна фаза. Звездите бяха засенчени от сияещи газове и отломки, Това нямаше значение — роботът имаше друга задача. В дълбоката му памет се пробуди програма за издирване местонахождението на Москва. Двигателният механизъм започна да извърта разтопената от твърдата радиация антена. Други сензори се опитаха да различат гама-потока от приближаващи се релативистични ракети, но не успяха. Една примитивна експертна система задръсти със запитванията си анализиращата програма и стигна до извода, че атаката е предизвикана от непознат субект. Миг по-късно Нтилигентното врабче включи релативистичния си предавател и огласи космическите простори с отчаяния си вик за опасност.

И го чуха.

Взрив: T + 1392 дни, 13 часа и 2 минути

Полицейският автомат бе лаконичен:

— Открихме дъщеря ви. Ако обичате, елате на палуба Г-червена, втора открита зона, да си я приберете.

Морис Строугър се надигна и погледна жена си. На лицето му трепна усмивка.

— Казах ти, че ще я намерят. — Усмивката му бавно се стопи.

Индика Строугър не вдигна глава. Беше пъхнала костеливите си ръце между коленете, беше се изгърбила и потрепваше, сякаш бе хванала оголен високочестотен кабел.

— Върви — каза тя тихо, но твърдо. — Ще се справя.

— Сигурна ли си… — Полицейският автомат вече се отдалечаваше, носеше се плавно във въздуха. Морис пак погледна сгърченото тяло на жена си, после се повлече след бръмчащото насекомо към претъпканите с пасажери коридори, над които вече витаеха други полицейски автомати: жилата им бяха заредени с парализиращи куршуми. В един момент от предстартовата подготовка тълпата неочаквано бе завладяна от разширяваща се вълна на депресия и отчаяние, сякаш в този преломен миг бе изчезнала онази невидима връзка, която ги бе скрепявала през всичките тези години, и напрежението заплашваше да прерасне в изблик на истерия, породена от несигурното бъдеще. Опасни времена.

Сряда бе в откритата зона, точно както му бяха съобщили. Изглеждаше самотна и изплашена и Морис, който през целия път бе предъвквал различни гневни думи, изведнъж разбра, че просто не може да ги произнесе.

— Вики…

— Татко! — Тя зарови лице в рамото му и брадичката й го убоде в ключицата. Раменете й се тресяха.

— Къде беше? Майка ти си изгуби ума! — Не беше и половината истина. Той я прегърна, усещаше как ужасяващото чувство за загуба най-сетне го напуска. Дъщеря му се бе върнала и макар да й беше ядосан, изпитваше неописуемо облекчение.

— Исках да съм сама — отвърна тя глухо. Той се опита да отстъпи, но тя не го пусна. Заболя го — Сряда правеше така, когато не искаше да му каже нещо. Не я биваше в преструвките, но имаше силно изразено чувство за уединение. Някаква възрастна жена зад него се караше с един от полицаите, нещо за някакво изчезнало момче, не, за кучето й. Сряда вдигна глава и го погледна.